Ст. Гидиков: … със съответното упълномощение, казвам, да замине за Цариград. И там, като потърси съвет от Илариона и другите наши свети отци, да се включи в борбата против унията.
Б. Силдаров: Като знае, че ние през цялото време ще сме зад гърба му. И за издръжката му ще се грижим, и ще вървим с него да слагаме вратовете си на дръвника, ако опре работата дотам. Думата ми не е само за нас, които сме в тази стая — цялото християнство на Сливен ще бъде зад него.
П. Минков: Този наш пратеник трябва да отговаря на три условия: да е сърцат, но не и гневлив; да е учен, за да не могат разните там витии да го забаламосват; да е отракан в светските работи, за да не се стъписва дори ако трябва в царските палати да има работа.
Б. Силдаров: Между нас тука аз виждам само двама, които отговарят на тези условия — Анастас хаджи Добрев и Иван Добровски.
Поп Димитър: За Анастас, нека не се засяга, ама не съм съгласен, макар че отговаря и на трите условия. Той беше аха-аха склонен да лапне въдицата на драганцанковци. За борбата, която ще се поведе от утре в Цариград, ние имаме потреба от човек, дето никога, даже и насън, не ще се е поддавал на католическата съблазън…
Ст. Гидиков: Тогаз можем да смятаме, че изборът ни е направен.
Ив. Добровски (тъжно-шеговито): Ех, братя, братя… И като си помисля само, че уж бях решил да хвърля задълго котва в родния град…
Хр. Самсаров: Решено значи.
Б. Силдаров (вади лист и молив от чекмеджето на масата): Тогава нека всеки от нас запише каква сума може още утре сутринта да донесе за покриване харчовете на пратеника.
Записаха. И на другия ден събраха парите.
А след още едно денонощие сливенският „скитник-евреин“ отново пое по друмищата на света…
11.
… И пак беше настанало времето на прочутия сливенски панаир…
Имаше още много време до заник — през юни пътят на слънцето по небето е дълъг, — когато двамата приятели излязоха от училището. Примижавайки от светлината, Никола Боров хлъзна поглед от Хамам баир наляво до Гаговец и Кутелка надясно, протегна се така, че костите му изпукаха, и въздъхна със съжаление:
— Ех, дявол да го вземе!… Както се е лъснало това време, за юнаци в Балкана и подвизи е, не за превиване гръб над тетрадките. Чувствувам се така, като че празна крина нося на раменете си, не даскалска глава…
— Хайде тогаз да те разходя по панаира — предложи му Анастас хаджи Добрев. — Ако не друго, обещавам ти довечера премъдрата ти даскалска глава да е пълна с гюрултия и наддумвания на всички езици, все едно че си бил на вавилонското стълпотворение.
Те тръгнаха надолу. И още далеч преди Аба пазар обещанието на Анастас започна да се сбъдва: попаднаха сякаш не в човешко множество, а в истински въртоп. Пълноводната река от възбудени и шумящи хора ги подхвана, притисна ги в себе си и ги понесе нататък. Когато някакъв селянин с катъра си (носеше човечецът няколко вързопа „жива вълна“ за продан) мина помежду им и ги раздели, двамата трябваше да положат доста усилия, за да се съберат отново.
— Да си определим едно място за среща — изкрещя Анастас в ухото на неразделния си приятел. — Изгубим ли се в тази навалица, да знаем къде да се съберем отново.
— Няма нужда — отговори му по същия начин Бората. — Ти само се изправи сред гмежта и остани неподвижно, аз, като се повдигна на пръсти, все ще зърна къде стърчи един маяк в това море от хора.
Той щеше да продължи задявката си, но не успя — търговец на непознат език (сетне се разбра, че бил австрийски евреин) ги задърпа към сергията си да им показва топчета от фин вълнен плат на квадрати. Веднага след това попаднаха на каракачани, които зорлан ги накараха да опитат прясното сирене от тулуми… на равнинци с делвички мед и восък… на караабаджии из Анадола, залисани в пазарлък за един внушителен топ местна аба… на един хитрец-влах, който държеше на всяка цена да им продаде по бурканче „мехлем, дето лекува всякакви болести“… на родопчани с разкошни сиво-кафеникави халища… на селяни от Разградско и Ескиджумайско с такива губери, цветовете на които просто грабваха очите… В гъмжилото, макар и нарядко, не липсваха и познати. На едно място например буквално връхлетяха на Боян Силдаров, бил дошъл, каза им, да нагледа как се търсеха и харчеха платовете от неговата и на ортаците му работилница. (Отидоха с него да им ги покаже. Е, те не можеха да делят мегдан нито със сукното на Добри-Желязковата фабрика — сливналии упорито я наричаха само така, — нито с европейските платове, но личеше, че им трябва още само една крачка, за да се изравнят с тях. А иначе се харчеха и сега „като топъл хляб“, понеже новите „фабрикаджии“ удряха съперниците в цената.)