— Тогаз ще попитам другояче. Според тебе — все пак човек с опит и знания в борбата — кой от двамата ще победи?
Каймакаминът изчака да проследи една схватка и едва тогава отговори с необичайна за него проницателност:
— Мога да кажа само кой от двамата ще загуби. Който пръв направи грешка или прояви разсеяност, ще се намери отдолу. И никога няма да види кравата с телето в дама си.
Минаха само няколко минути — то беше вече, когато слънцето бе наклонило към двете гърбици на Урум Тарла — и събитията на алая потвърдиха предсказанията му. Двамата гиганти, лъщящи от пот и шарлаган, бяха долепили могъщи снаги и сплели по невъобразим начин дебелите си колкото средно човешко бедро ръце. За несведущия изглеждаше, като че в момента те не правят нищо повече от това да се бутат, при това не особено настойчиво, познавачът обаче знаеше, че зад това бутане стояха огромните маси на исполинските тела и страхотната мощ на двете планини от мускули. Някой от зяпачите подхвърли високо:
— Ам’чи те може да се кюскат така като козли до утре сабахлен…
И в този миг Османоглу Метин направи грешката, за която каймакаминът бе говорил. За не повече от секунда или две той отклони внимание, за да погледне серсемина, произнесъл тази глупост. И Тако Пехливанина не изпусна тази възможност. За време, колкото е нужно за едно мигване на окото, той рязко се отдръпна назад и не само остави Метин да политне от собствения си напън, но и го придърпа, ускори движението му. И когато чирпанлията загуби равновесие, Тако подложи коляно под корема му, търкулна се по сламата на алая, увличайки противника със себе си, после с рязко движение на крака го отхвърли през главата си. И тогава смаяните зрители видяха как туловището на Метин се отлепи от земята и превъртайки се във въздуха, тежко, като огромен кожен чувал, претъпкан със зърно, пльосна по гръб на алая, а от устата му се откъсна едно хъкване на човек, който току-що е загубил дъха си. Тако терзобаслията не го остави да се съвземе, а рипна на крака и отдалече и с хъс стовари върху него своите сто оки месо и кости. Поваленият се опита да окаже още някаква съпротива, но какво можеше да стори без въздух в дробовете и притиснат под тази плът колкото воденичен камък? Той напъна врат, помърда нозе и ръце, пък се отпусна назад. Българинът не се задоволи с това символично предаване, а натисна плещите му о земята и едва тогава се изправи.
— Ашколсун! — откъсна се от стотици уста. — Евалла, Тако!…
— Евалла, Тако! — рече, възбуден, и Мехмед Салих бей, когато победителят се поклони по посока на навеса. — Евалла!… Сливен и каазата още много ще има да се гордеят с тебе!… Наградата е твоя и ти с достойнство я заслужи!
Наградата безспорно се полагаше на Тако Иванов Пехливанина, но преди да я получи, трябваше да се спази още едно от неписаните правила на борбите. Телалинът на празненството излезе напред и като обикаляше алая, подвикваше „като да отбне номера“:
— Слушай, народе! Намира ли се тук човек, който да излезе срещу Тако Пехливан? Ще призова до три пъти — не се ли яви някой, дето досега да не е побеждаван в борбите, кравата и телето ще заминат за Терзобас. — Той измина около едната четвъртина на окръжността. — И тъй, народе, викам първи раз: ще излезе ли мъж да премери сили с Тако?
Нямаше гълчава, нито подкани — множеството много добре знаеше, че никой повече не може да оспори победата на терзобаслията.
А междувременно телалинът продължаваше да се клатушка по окръжността:
— Викам втори раз: ще излезе ли мъж да премери сили с Тако?
Както и можеше да се очаква, нищо не последва и тази втора подкана. И ако людете не помръдваха, то беше само защото искаха да присъствуват, когато каймакаминът ще положи юлара на кравата в още мазната от шарлаган десница на победителя.
Телалинът вече приближаваше да завърши обиколката си на алая, като все така без надежда за ответ подкани множеството:
— Викам, народе, трети раз: има ли тука мъж, който…
И в този момент се случи неочакваното — от тълпата, сключила неколкоредов пръстен около алая, се възвиси ясен и отчетлив глас:
— Има такъв мъж. Аз ще се боря с Тако Иванов!
За минутка се възцари такава тишина, от която ушите изпитват болка. После всички заговориха в един глас, та се получи такава олелия, дето ще се е чула чак и на Кушбунар.