— Потеря! — Тази дума Панайот произнесе тихо и сподавено, макар че никой не би го чул и да извикаше.
— Е, край на рахатлъка — добави Хаджията. — Ще ни гонят и оттука.
Двамата смятаха, че това се разбира от само себе си, но Георги Трънкин не беше на същото мнение:
— Никакво гонене! — рече той решително. После се засмя — широко и по момчешки: — На потерята ще отвърнем със засада. И ще я разбием. Нищо, че са четири пъти повече от нас, един българин аз не го давам и за петима гаджали.
Той и Панайот Хитов се върнаха назад, вдигнаха дружината и я разположиха зад дърветата отдясно на пътя, на по пет-шест крачки от човек до човек. После се върнаха пак в Заградената горичка.
Потерята сега се виждаше ясно. Половината от хората бяха в униформа на заптиета, другата половина — башибозук, събран навярно срещу обещание за награда измежду хайтите на Сливен. Вървяха двама по двама, като войници; единственият ездач в групата благоразумно се движеше най-накрая. Хаджи Димитър го позна отдалече:
— Бьолюкбашията Топчи Ахмед — прецеди през зъби с ненавист. — Той им е главатарят. Само че не ги води, а ги кара…
— Вървете назад, прегледайте момчетата и намерете и за себе си сгодни места — посъветва Панайот Хитов. — Пък аз ще остана тука и ще бия в Топчи Ахмед. Мисля, че няма да се отърве от моята пушка.
Така и направиха. А след не повече от четвърт час потерята вече навлезе в онази извивка на пътя, където ги чакаха куршумите на горските юнаци. Вървяха лениво и си приказваха, някои даже пушеха — така добре се бе закрила дружината, че можеха да я отминат и да не я забележат. Панайот зае място зад един бук, на око трябва да нямаше повече от тридесет и пет крачки от пътя. От укритието си той видя потераджиите да се изнизват към завоя, после точно срещу него застана и Топчи Ахмед. Панайот го взе на мушката си. В този момент някъде нататък пропукаха пушките на хайдутите; между всичките се отличи само дебелият глас на Хаджи-Димитровото даалийско шишане. Конят на бьолюкбашията се подплаши, задърпа се и се извърна точно срещу пушката на Панайот Хитов.
— Ето ти! — продума отмъстително Панайот и дръпна тетика. Изстрелът му отекна някак си самотен и се видя как след него Топчи Ахмед увисна от седлото, а конят му, подплашен, хукна напред, като разблъска последните от редицата.
Хайдутите се изненадаха — двама от заптиетата бяха убити, също и бьолюкбашията им, но вместо да се разбягат, както ставаше в подобни случаи, хората от потерята свалиха пушките от раменете си и захванаха безредна, но честа стрелба. Българите им отговаряха с куршуми от пищовите си, но нещата, общо взето, не вървяха на добре — запазеше ли потерята хладнокръвие, превесът й в числеността рано или късно щеше да вземе връх.
Неочакваната съпротива не уплаши войводата, напротив — ядоса го. Неговият „червен бяс“ отново се спусна пред очите му, заслепи го и за броя на турците, и за смъртната опасност. Георги Трънкин изрева нещо като „Мамка ви, кръвопийци!…“ и с пищов в едната ръка и с ятаган в другата изскочи иззад своето дърво и се втурна да сече потерята. Измина пет-шест крачки, пък неочаквано спря. За секунда изглеждаше, сякаш се ослушва нещо, после се повали по очи и не мръдна повече.
От мястото си при бука Панайот Хитов видя развитието на битката и усети, че още малко и тя ще се превърне в разгром за дружината. И хрумна му да си послужи с хитрост — докато гърмеше с пищовите си, той се развика на турски:
— По-скоро!… Заобиколете ги оттука!… От онази страна!…
Момчетата от дружината, разбрали мисълта му, също се разкрещяха:
— Заобикаляйте ги!… Заобикаляйте ги!…
И чак сега турците се уплашиха, плюха си на петите и хукнаха подир коня, който бе отнесъл убития им бьолюкбашия. Като се увериха, че са се отдалечили, хайдутите наизлязоха от укритията си и се скупчиха около поваления войвода. Той лежеше с лице, заровено в свежата шума, дясната ръка с ятагана още сочеше напред, а единият му крак бе подгънат в коляното, та изглеждаше, сякаш сърцатият Георги Трънкин ей сега ще рипне отново и ще полети в битката. Панайот Хитов го обърна по гръб. Войводата се бе простил завинаги с живота, а от устата му се стичаше алена вадичка.