— На юнака — юнашка смърт! — тихо произнесе Дядо Желю, като подсмръкваше шумно.
— Царство му небесно! — свали калпак Найден Силдаров и всички последваха примера му. А като постояха така в смирено мълчание, Никола Аджема каза:
— Вземете му оръжието, а него да погребем. Не бива да го оставим така на горските зверове.
Изкопаха с ятаганите си плитко гробче и положиха в него мъртвия си войвода. Никола Аджема, като попски племенник, зачете „Отче наш“, но се обърка, та се наложи Панайот Хитов да докара работата до „амин“. Като затрупаха изкопаната пръст, те се поразшетаха наоколо, намериха един кух бук и в него скриха оръжието на Георги Трънкин и на двамата убити турци, които още се търкаляха на пътя, а кръвта им спичаше земята около тях.
— А сега — дим да ни няма! — каза Стоян Арнаудов, жеравналията.
— Не! — възрази веднага другият Стоян, Панайотовият шурей. — Останат ли хайдути без войвода, те вече не са дружина, а сган, пасмина. Аз казвам да поседнем отсреща на полянката и да изберем един измежду нас за войвода — той да ни води и командува, той да се грижи за нас, той да ни съди и награждава. За толкова все имаме време, преди да е дошла новата потеря от Сливен да отмъщава за Топчи Ахмед.
Послушаха го и така, с гулии през рамо и пушки на ръка, насядаха на полянката от северната страна на пътя. Спогледаха се очаквателно — винаги е трудно да се започне такъв разговор, — после се обади Хаджи Димитър, най-младият в дружината:
— Ако питате мене — започна той свъсено и рязко, както му беше обичаят, — няма какво да се умува. Нито един от нас не заслужава повече да ни води във времена на сполука и трудност от бай Панайот.
— И няма защо да ви напомням — добави Аджема, — че той събра и стегна дружината още преди войводата, мир на праха му, да се върне из Влашко.
Не се изреждаха да говорят, а погледите на всички се събраха в Дядо Желю. Бяха съгласни с предложението на Хаджията и ако някой можеше да го оспори, това бе само Желю. Защото той наистина бе с две години по-малък от Панайот, по това време двайсет и осем годишен, но затова пък имаше зад гърба си много по-голям опит от него като хайдутин. Че беше „хванал Балкана“ едновременно с Георги Трънкин, ще рече преди седем години, и бе учил „занаята“ при Димитър Калъчлията и сетне при Пею Зинов, когото народът помнеше като Буюклията. Нямаше да е несправедливо такъв „горски юнак“ да се поламти за първенството.
Нямало обаче никакви причини да очакват крамоли и властолюбство:
— Разумява се, че най приляга на Панайот — простичко и благородно се съгласи Дядо Желю. — Пръв е той измежду ни и по смелост, и по трезва разсъдливост.
Въздишка на облекчение, откъсната едновременно от много уста, изпрати последните му думи. А Стоян Папазов се ухили до уши:
— Е, хайде, войводо, ще черпиш!
И с това изборът можеше да се смята за приключен. Но Панайот Хитов не побърза нито да изрази своето мнение, нито да захване да се разпорежда. Той засука мустаките-къдели и произнесе тежко:
— Приемам, братя, радостта и тегобата да ви бъда войвода, ала по-напред искам да чуете три мои условия. Първо на първо, да се съгласите, че занапред нашата дружина ще има за основен закон честността и справедливостта помежду ни. Второ на второ, че ще ми се подчинявате като войници на офицерина си: за неподчинение или мюзевирджийство — куршум. И накрая, че ще направим нова клетва пред светия кръст — да се знае, че който я престъпи, не престъпва само волята на войводата, ами и вярата Христова.
Всички се съгласиха в един глас, само ямболлията Никола Мавродиев изрази съгласието си по по-особен начин:
— Абе не разбрах много-много какво значеше туй, че занапред ще царуват помежду ни честност и справедливост, ама въпреки това приемам. Панайот си е най-достоен за войвода.
А той не разбираше, защото сам не беше твърде стока, та досега бе оставал сляп за разните нередности във воеводството на Георги Трънкин; след години Панайот Хитов щеше да си спомня по този начин за него:
„Никола Мавродиев бе человек млад, но не добър, пиян и крадец, с други думи — человек развален и женен, нещо около 26- или 27-годишен.“
— За байрактар на дружината определям Никола Аджема — рече новият войвода. Не си даваше сметка, но това всъщност беше първата му разпоредба като главатар на дружината. — И пак на Аджема възлагам, щом попремине гюрултията около погубването на това проклето изчадие Топчи Ахмед, да намери колай да се свърже с чичо си и да уреди от него да получим свето причастие. А сега да си вдигаме чуковете, братя.