— Как можа да дойдеш с децата! Хайде, малката Янка може и да не разбира, ами този тук? Или мислиш, че на хубаво се учат?
Малката Янка, внучката му, положително не разбираше, нямаше пълна година, откакто се беше намерила, но Стефан, който се мотаеше из полите на майка си, положително не само разбираше, но и преживяваше — личицето му беше плувнало в сълзи.
— Нямаше на кого да го оставя, тате…
— Я тръгвай веднага!
Жената мълчаливо се подчини. Както беше с дъщеричката на ръце, тя забра и момчето и си тръгна. Тълпата, която допреди малко се бе гаврила и с жертвата, и с жените, сега мълчаливо се раздели и й стори път. Бяха вече между хората, когато Стефан се отскубна от майка си, изтича назад и се прекъсващо от задавяне гласче каза:
— Дядо… като поласна… аз всичките тези… като на баба Тлънка сина…
„Ето как се ражда омразата — рече си Бяно. — Може и да забрави главата на Георги, но утайката на омразата ще носи винаги със себе си. И един ден нищо чудно тя наистина да избликне…“ И в същото време се поприведе, тупна ласкаво детето по дъното, на потурките и го подкани:
— Ти върви, върви!… Като пораснеш, ще говорим пак…
Едва сега той застана до сестра си и ласкаво обгърна кокалестите й рамене. Може би под влияние на тази негова проява на нежност жената още по-силно се разрида.
Кога последен път я беше виждал Бяно да плаче? Беше ли я виждал изобщо? А прегръщал ли я беше от детските им години досега? И какво да каже — не на сестра си, а на майката, която стои пред отсечената глава на своя син?
— Трънке — започна несмело, — помниш ли, когато тате… преди да го провесят на гредата…? — Той се запъна отново. — Помниш ли… той на тебе беше рекъл… никакво циврене, никакви сълзи…
— Помня — отговори тя, като продължаваше да плаче, но думите му явно я бяха впечатлили. — Помня… Но то е друго, бате… Нека… нека ме прощава душата на тате… ама едно е да изпратиш баща си… съвсем друго — сина… Туй е част от плътта… и от сърцето ми… бате…
— Знам, така е — каза той вече по-уверено. — Но сълзите ти няма да го върнат. Те само са за сеир на тези чакали тука. — Бяно усети, че случайно бе попаднал на вярната пътека: под ръката му кремъкът, от който бе направена Трънка и който временно се беше размекнал, бе започнал отново да се втвърдява. И затова продължи: — „Е, шукер — говорят си сега тези вампири, — видяхме и Силдаровците да хленчат…“ Защо да им създаваме тази зла радост, Трънке?
Старата жена избърса очи с опакото на ръката си, подсмръкна няколко пъти и се укроти. Сякаш изпратен от бога, в този момент приближи и възрастен непознат турчин и тихичко произнесе на сносен български:
— Недей да плачеш, майко. Полагат се сълзи и хленчове само на оная, която е дала живот на пале по сила и заек по душа. Но която е родила юнак, тя трябва да се гордее… дори когато него вече го няма. Пък ако е паднал от рана в гърдите, а не в гърба, и преди сам да загине, е положил мъртви двама и трети — цял бьолюкбашия, на майка му се полага дваж по-голяма гордост. И поклон даже от враговете!…
С тези думи непознатият се поклони леко и се отдалечи. Бяно не знаеше какво изпитва в този момент сестра му, но той самият се чувствуваше зашеметен.
— Хайде, тръгвайте! — каза той на жените. — Заведи ги вкъщи, Янке, застели на Трънка да си почине. Аз ще дойда след малко.
— Не! — внезапно отряза Тръпка.
— Какво „не“? — искрено се почуди той.
— Няма да дойда у вас. Имам си дом — там ще се прибера.
Кога беше чувал Бяно сестра му да говори с този глас, който напомняше звън на челичени листове? Порови се в паметта си и си спомни — то беше в онзи 13-и април преди тридесет години, в деня на Преселението, когато Коджа Мюстеджеб беше съсякъл мъжа й, а тя отказваше да последва Бяно в бащиния им дом. И както тогава, преди тридесет години, той пак си даде сметка, че и светът да се събореше, Трънка нямаше да отстъпи от своето.
— Нека бъде тъй — каза. — Идете у вас.
— По-добре е, тате — намеси се и Руска. — Проводихме човек на воденицата за Христо. И той ще дойде там.
Навалицата отново се разцепи и даде път на жените. Искрено или само го разиграваше, но Трънка вървеше с високо изправена глава.
Бяно ги изпрати с поглед, сетне се върна отново срещу побитата на кол мъжка глава. Мухи бяха долетели отнякъде и се бяха налепили по очите на Георги. Старият човек изпита желание да ги прогони, но навреме се осъзна, не помръдна — нито мъртвия щеше да облекчи, само щеше да стане за смях пред тези жестоки сеирджии. И в този момент една мисъл не дойде, а просто се стовари върху него: