Тъй един подир друг надойдоха всичките четирима души, които Панайот Минков скритом бе поканил през деня: Анастас хаджи Добрев, Стефан Гидиков, Боян Силдаров и поп Димитър хаджи Костов.
— Моля ви да ме извините, приятели, че няма да сполуча да ви сгрея — започна Панайот Минков, когато се събраха около мангала и се мъчеха да размразят вледенените си ръце. — Коминът връща от бурята и баджата пуши — лисици да ловиш в стаята…
— Не се кахърете, няма да умрем, господин Минков — каза за четиримата хаджи Добрев. — По-добре започнете направо. Да си призная, откакто дойде момчето и ми каза за това събиране, нито място можах да си намеря, нито залък да преглътна.
Другите го подкрепиха — с различни думи, но в същия смисъл.
— За жалост не ви събирам за добро — въздъхна Панайот Минков. — Имам лоша вест от Цариград, братя. Като са погазили и собствените си закони и правила, онзи ден тамошните фенерски папищаци свикали на бърза ръка един църковен събор, като даже „велик“ го нарекли. Имало там девет патриарси, бивши и настоящи, и двайсет и седем владици; за срамотиите между тези последните се изтъпанили и трима наши българи — Пайсий Врачански, Доротей Пиротски и Игнатий Родоски. Всичко било предварително и омесено, и опечено, та, както е думата, за броени часове свършили пъкленото си дело.
— И какво е то? — свъсено попита Боян.
Гласът на Панайот падна с няколко тона, когато отговори:
— Низвергнали са от Христовата вяра нашите духовни водачи Иларион, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Отнели им сана в йерархията, осъдили ги на заточение и пуснали забрана до цялото християнство да общува с тях.
Разнесе се една псувня — толкова мръсна, че на нея би свалил шапка кой да е каруцар от Лазовския хан. Тя се бе откъснала от устата на Анастас хаджи Добрев. Останалите трима гости стояха като окаменели, поп Димитър Черното бе зяпнал уста.
— Уви, не е само това, братя. Наистина Портата още не е потвърдила решението за заточаването (то трябва да получи и нейната благословия), но отново са лепнали нам, на българите, онова проклето рум-миллети…
— О, Господи! — прекръсти се поп Димитър, а Боян изохка:
— Студено ли било тука? Вие така ни сгряхте, господин Минков, че…
— Гаджалите са си прави за себе си — тихо произнесе Стефан Гидиков. — Тяхното е като да ловиш риба в мътна вода. От крамолите на християните печелят само те.
— И затова насъскват ту нас, ту гърците — допълни Минков.
— Да имаше колай, щях да откъсна главите на всички тия фенерски „свети отци“! — изръмжа войнствено, но и с осъзнато безсилие Гарибалди.
Боян Силдаров се поокашля да прочисти внезапно изсъхналото си гърло и каза дрезгаво:
— Чини ми се, господин Минков, че не сте ни събрали само за да ни известите тези… тези гнетущи новини. Известяването можеше да стане кога да е. Но вие сте имали време да премислите и новините, и онова, което е наш дълг да сторим при тези нови обстоятелства.
— Да, сигур е така — с надежда се обади Черното. — Говорете, говорете нататък, господин Панайоте!
— Правилно се досети господин Силдаров — безхитростно отговори Панайот Минков. — Мислих и премислях, миналата нощ не съм заспал и за минута време, накрая като че напипах онова, което Боян назова „наш дълг да сторим при тези обстоятелства“.
— Карайте, господин Минков, карайте по-направо, за бога! — нетърпеливо го подкани Стефан Гидиков.
— Аз се помъчих да прозра какво решават в същия този час братята ни от четирите краища на българските земи за противодействуване срещу онези дяволи в попски одеяния. И ми се стори, че всички ще стигнат до един извод: да се съчини едно просително, но достолепно послание до Портата, с което още веднъж да се покаже на властта, че ние нямаме никакво намерение да се примиряваме с това „рум-миллети“. А след това да свикаме едно събрание на цялото сливенско християнство и да приканим съгражданите с родолюбиви сърца да сложат подписа си под посланието.
— И съберат ли се послания с един милион подписи — завърши вместо него хаджи Добрев, — Портата малко по-другояче ще гледа на своето „рум-миллети“, прав е господин Минков.