— От това по-добро — здраве! — пак в единодушие отговориха всички. И както преди, Боян Силдаров отново предложи услугите си:
— При него пък ще река да проводим баща ми. Още с идването си от Русия даскал Добри се отнасяше с голяма почит към тате, за много неща е опирал до неговия съвет. Може и сега да го послуша.
— И това трябва да стане, без да минава през църковната община — посъветва Панайот Минков. И заизкълчва езика си: — Там цистите елини сте да си спомнят, це не друг, а Цинтулов пръв процете Евангелието на неблагодородния български.
— Добре, тази грижа да остане на мене — приключи Боян.
— Тогаз да ставаме, а? — разкърши скованите си рамене Гидиков.
— Да ставаме — последва примера му и поп Димитър Черното. — Невям среднощ отдавна да е минало…
Наметнаха отново тежките ямурлуци и стиснаха ръката на домакина.
— И така, братя — до неделя.
— До неделя на събранието.
Четиримата излязоха. Навън сливенският вятър ги грабна и ги разпиля към четирите краища на града.
… А в неделя народ бе препълнил не само църквата „Свети Никола“, но и черковния двор. И не остана нито един богомолец, който да не сложи подпис, под прошението за признаване на българската народност.
3.
— Не мога да приема, че това е редовна сбирка на мезлиша — сухо каза поп Юрдан.
— Меджлиса — поправи го Али ефенди с подчертано равнодушие, сякаш да покаже явно, че кръвнишките погледи и развяната русо-бяла грива на тоя папаз не са му направили съвършено никакво впечатление.
— Меджлис или мезлиш — все тая! — настоя на своето свещеникът. — Не може да бъде редовна сбирка, без да са известени всички членове.
— Кой не е получил известие? — лениво попита Халис бей и в стаята лъхна на вино.
— Бяно Абаджи. Двама българи сме в мезлиша…
— Меджлиса — отново го поправи кадията.
— … а половината не сте благоволили да извикате. Това е явно беззаконие и аз ще съобщя за него, където законът повелява.
— Ако е вярно, папаз Юрдан е прав да се сърди. — В стаята пак плъзна миризма на вино. — Законът е за всички.
— И аз мисля така — подкрепи го хаджи Юмер, устабашията на табашкия еснаф, най-големия от турските еснафи в Сливен. — Не разумявам защо не сте известили Бяно Абаджи.
— Вие луди ли сте бе! — разпери ръце каймакаминът. — Тук ще говорим за хайдуците на Хитюв…
— Дето ме подредиха така — безцеремонно прекъсна и него Али ефенди, показвайки осакатената си десница.
— … с които се е събрал и синът на Бяно Силдар, пък вие искате да викаме и бащата, та всяка дума да бъде тозчас занесена в Балкана.
Поп Юрдан се сепна от тези думи, но се постара да го поприкрие. И като поразмисли, даже се засмя в себе си. А гласно каза:
— Ваша работа! Само да знаете едно: щом не сте спазили закона, туй не следва да се смята събрание на мезлиша, а само разговор. Иначе оня, който своеволничи, нека да си чака, щото му се полага.
— Пак е прав папаз Юрдан — още веднъж го подкрепи Халис бей. — Резиллик е, братовчед, че той, един гяур, дава заслужен урок по законност на тебе, кадията.
Али ефенди преглътна шумно — не бе намерил достоен отговор.
— Събрание или разговор — повиши отново глас Мехмед Салих бей, — туй няма толкоз значение. Важното е да си кажем, каквото имаме да си кажем.
Повикани от него, бяха се събрали в средата на април. Както вече се разбра, Бяно Абаджи умишлено не бе известен, а по някакви свои причини Садък паша също не бе дошъл, та в голямата соба на конака имаше общо деветима турци и един представител на българите — владишкия наместник поп хаджи Юрдан Димитров.
Един прислужник поднесе кафета. Като ги изсърбаха, шумно и с кеф, каймакаминът отпи и глътка вода и започна:
— Имам депеша из Стамбул, ефендилер. След два месеца колебание Високата порта е дала съгласието си и тримата най-отявлени бунтари от българските църковници са пратени на заточение. — Той хвърли бърз изпитателен поглед към поп Юрдан, но свещеникът се постара да запази самообладание. — И ни предупреждават да внимаваме, че както са се развилнели напоследък, нейде може да се стигне до размирици. Главно в краища като нашия, дето гяурите и без това си вилнеят на поразия.
— Вай аллах! — изпъшка Нутфулла ходжа, главният имам на града. — Само туй ни оставаше — верски безредици да трябва да оправяме…
— Верски или други не е ли все едно? — надсмя му се Халис бей. — Или ти мислиш, имам ефенди, че ще настане време, дето християните да ни замерват с Евангелието си, а ние тях да ги чукаме по главите с Корана?