— Не зная защо, господин Силдаров — каза му учителят, като го гледаше приветливо през очилата си, — ама като че се досещам какво ще чуя днеска от вас. Не, не, не го зная, никой не го е споделял с мене… досега. Но то се носи във въздуха, господин Силдаров, усеща се като дъх на колендро след градушка…
— Сигурно не е вярно, учителю — усмихна се насреща му гостът. — Две различия има: това не е лошата миризма на колендро, а ухание на люляк, което подсказва, че пролетта вече настъпва; или е като гукането на гълъбите през зимата, което предвещава хубаво време.
Учителят се изненада на умния му отговор, но не се издаде и продължи:
— Приемам поправката. И аз съм българин, господин Силдаров, та на онова, което се носи във въздуха, също гледам като на близка пролет и наближаващо — най-сетне! — хубаво време. Но не си правя илюзия и за другото: за да се пукне българската пролет, не може да не се мине през бури и градушки.
Бяно Абаджи остави чашката си на кръглата масичка и спря продължителен поглед върху домакина. В последните години не само косата, но и веждите му бяха силно побелели, та сега напомняха на ония снежни възглавници, които зиме надвисват от покривите.
— Не ме разбирайте погрешно — продължи Чинтулов. — Споменаването на бурите и градушките не беше белег на страх. Аз не съм храбрец по натура, но заедно с другите българи не се отказвам да нося кръста на България. Дошло е време да станем всички…
— Не съм на този акъл — поклати глава гостът. — Вие, учителю, трябва да знаете, но да не се замесвате. — Секунда колебание и после: — Един Добри Чинтулов — впрочем както и аз също — не струва много с ятаган в ръка, но той е безкрайно полезен със самото си съществуване.
— Впрочем както и вие също — сериозно допълни учителят.
— Има голяма разлика. Защото аз, долапчия някакъв, нямам нито вашия ум, нито перото ви.
— Но имате онази трезва мъдрост, към която младите с ятаган в ръка инстинктивно се обръщат, преди да сторят решителна крачка.
Разговорът избиваше настрана, което на Бяно не се искаше. И той сметна за необходимо отново да го върне, където трябва:
— Веднъж присъствувах на един урок по химия на Никола Михайловски — каза някак без връзка. — Той надълго и нашироко обясняваше нещо и при това майсторски го обясняваше, ала нито аз, нито школниците разбирахме работата. Сетне обаче той взе разните там стъкленици, химически вещества и прочие, направи го пред очите ни и всичко се изясни веднага. Щяхме да го разберем даже и да не беше обяснявал предварително.
— И защо казвате това, господин Силдаров?
— Защото искам да излезем да се поразходим, господин учителю. Но да си сложите по-удобни обуща — ще ми се да ви изведа нагоре, например към Селищкия боаз. Стъклениците и химическите вещества сега са там. И както мене, останалото вие сам ще разберете и без думи.
Сега на свой ред Добри Чинтулов го изгледа продължително, пък стана и потърси из шкафовете онези здрави и подковани с гвоздеи обуща, с които бе пътувал на връщане от Русия.
Някъде над Свети Тодоровото аязмо превалиха една обла височина и краката на Добри Чинтулов сякаш се сраснаха със земята. Той потърка очи. Не, не сънуваше — на неголямата поляна пред него се намираха осемдесетина момци, разделени в четири стройни групички, и с такива криваци в ръце, които много ясно издаваха какво оръжие трябваше да наподобят. Те стояха „на коляно“ и се „прицелваха“ през криваците. По-настрана от тях, единствен прав от всичките, беше великанът-учител Анастас хаджи Добрев и с юнашки глас заповядваше:
— Първа чета — огън!…
Младежите от едната групичка „изиграха“ изстрел, после започнаха да подражават на чистене цевта и поставяне нов фишек. Чинтулов продължаваше да не вярва на очите си — тези момчета бяха в шарените си носии или в алафранга сюртуци, ала действуваха тъй сръчно и единно, както той бе виждал само солдатите по плацовете на Одеса.
— Втора чета — огън!… — продължи да командува хаджи Добрев. — Трета чета… Четвърта чета…
Какво ставаше с Добри Чинтулов? Беше уж спокоен есенен ден, пък ушите му се изпълниха със свистене. Вятър ли излезе изведнъж? Или туй беше залп от куршуми, по някакво чудо изтръгнал се от тоягите на младежите и изпищял край главата му? Не, не беше това нито свистене, нито писък на куршуми — екот огласяше околността…