В това време Гарибалди премина на друг урок:
— Сега внимавайте всички! — извика. — Щом река „напред“, и всички на юруш ще връхлетим на срещния изкоп. Защото българският юнак знае само да напада, не и да отстъпва. — Пое дъх и гласът му отекна навред от Мариино градище надясно до Узунбаир наляво: — Юнаци, всички на оръжие! Да живей България!… Напред!…
Отговори му общ вик „да живей!“, който сякаш разлюля планината, после осемдесет чифта крака се раздвижиха и момците с див устрем, сякаш наистина имаха насреща си врагове, литнаха напред. Бяха толкова възторжени и толкова красиво-страшни, че Балканът просто изстена под стъпките им.
— Вятър ечи, Балкан стене… — прошепна на себе си Чинтулов, без да сваля очи от невероятната картина пред себе си. И повтори: — Вятър ечи, Балкан стене…
Талимът на младите мъже продължи. Изпитваха те силите си в надбягвания, в хвърляне на тежък камък, в прескачане на шубраци… Учителят ги гледаше и слушаше, а в себе си чуваше съвсем други гласове и звуци, които някак си веднага се сливаха с думите:
— Вятър ечи, Балкан стене… Всички на оръжие…
Когато попривършиха упражненията, момците наизвадиха няколко отнапред опечени агнета, измъкнаха от студената Селищка река и бъклици вино и скоро на поляната се образува дълга трапеза, над която се разнесе и познатата юнашка песен:
Докато още нагласяха трапезата и в песента бяха стигнали само до войнишкото село, Анастас хаджи Добрев се отдели от групата, приближи до главния учител, поздрави го с дълбоко уважение и го покани да сподели закуската „на възродената българска юначна войска“.
— Не, не! — отвърна сепнато Чинтулов. — Не! Аз трябва… Да, аз трябва тозчас да сляза в града… — Той се извърна, но все пак свари да каже през рамо: — Нека не се обиждат юнаците, но аз имам важна, много важна работа… — и хукна надолу с невероятна за пълнотата му бързина.
— Уплаши ли се? — запитат се гласно хаджи Добрев, докато двамата с Бяно го проследяваха с очи. — Не, не може да се е уплашил. Човек, който е могъл да съчини „Стани, стани, юнак балкански…“, няма да се уплаши от един час сред същите тези балкански юнаци…
А всъщност Добри Чинтулов се бе уплашил. Но този беше друг страх, не онзи, за който размишляваше Гарибалди — него го достраша, че може да пропусне, да се размине с думите и звуците, които напираха от сърцето му. Той на един дъх измина пътя до Гюрчешме, рече нещо неопределено и неразбираемо на Настя — то трябваше да означава, че не иска да го безпокоят — и се затвори в килията си.
Залости вратата, облегна се на стената и затвори очи. Пред вътрешния му поглед се появи картината от Селищкия боаз.
— Вятър ечи, Балкан стене…
Не, те не бяха осемдесет души, поне половината все негови бивши ученици. И не тичаха към някакъв си ров. Те бяха едно цяло, исполин някакъв, който летеше над Стара планина на крилат кон и с могъщ зов приканваше роба: „Всички на оръжие!…“
Учителят грабна първия лист, който попадна в ръцете му, натопи перото и написа бързо:
Погледа втренчено тези десетина думи, повтори ги на глас. И в ушите му — все едно хор на хиляди камбани — отекнаха онези звуци, които той бе доловил горе, пред гледката на възкръсналата из пепелищата мощна българска войска. С треперещи от възбуда пръсти извади цигулката, дръпна лъка по струните и запя на глас заедно с тях:
Какво беше казал той на Бяно Абаджи? „Дошло е време да станем всички…“ Да, времето наистина бе дошло и той, Добри Чинтулов, потомък на неустрашими балканджии с юнашки сърца, ще стане заедно с другите и ще тръгне срещу робията и тиранството. „Дошло е време…“ Учителят се заслуша в онова, което му нашепваше сърцето, натопи отново перото и написа на един дъх: