— Майната им!… — прошепна си той гневно. Тези думи привидно се отнасяха за покойницата и безчислените й изпращачи, за Садък паша и децата му, но всъщност Евтим се гневеше на самия себе си — усещаше, че е пропуснал да направи нещо много важно, макар и да не можеше да си отговори какво беше то.
След четвърт час Мехмед Садък се върна в стаята и там, пред госта, свали униформата си и облече отново халата. Докато връзваше ширита на кръста си, каза някак между другото:
— Учудвам се, че не бяхте зад ковчега, чорбаджи…
— Защо? — високомерно отговори Евтим, който междувременно се бе върнал на стола си. — Аз, да си кажа откровено, дори не познавах покойницата… е, мир на праха й…
— Чувал съм да се говори — продължи по същия начин пашата, — че в подобни случаи човек отива не толкова за покойника, колкото за живите — да им изрази уважението и съчувствието си.
Привидно нищо особено не се съдържаше в тези думи, но Евтим не пропусна да забележи наставническото в тях — все едно че възрастен смъмря невъзпитано хлапе — и това го подтикна да изпусне контрола над нервите си.
— Бог ми е свидетел, че не се радвам за злочестието в Силдаровото семейство, паша ефенди — каза. — Не съм и в лоши отношения с тях, даже по едно време за малко да не се сродим… и нека тук да поблагодаря на Всевишния, че ме опази от това роднинство. Но иначе не мога да река, че изпитвам особено уважение към всички тях.
Пашата нагласи монокъла на окото си и го изгледа заинтригувано.
— Любопитно — произнесе. — И защо?
— Всичко при тях е объркано и някак наопаки. Нека започнем даже от това: на Бяно Силдаров му викат „Абаджи“, пък той по занаят е долапчия. Или друго: член е той на меджлиса, ще рече — на управлението, а единият му син напусна фабриката, щом тя премина под пряката власт на Високата порта, другият се запиля не другаде, а в Русия, вековния враг на турската държава, а третият направо хвана гората и стана хайдутин. — Той можеше да продължи и със старите обвинения към Бяно, че е „взел душата“ на баща му, но съзнателно се отказа — тогава щеше да му се наложи да разкаже и пренеприятната история за бърдака. — Е, кажете, паша ефенди, за уважение ли е едно такова семейство?
Мехмед Садък не отговори пряко на въпроса. Той помълча съсредоточено, без да сваля поглед от госта, после изрече бавно, прецеждайки и премисляйки всяка дума:
— Вие сигурно знаете, Димитров ефенди, че по род и аз съм славянин, поляк. Виждам обаче голяма разлика между нас, поляците, и вас, българите. Макар и да търсим различни пътища срещу него, ние от Полша сме единни в борбата против робството, а князете и благородниците ни, изобщо първенците — добави той, като не бе сигурен, че Евтим е разбрал думата „благородници“ — са начело в тази борба. При вас нещата не са така, ефенди, разединени сте — простият народ не се примирява с робията, но вие, първенците-чорбаджии, очевидно не се оплаквате. Мен, като верен поданик и служител на падишаха — последната дума Мехмед Садък особено подчерта, — това положение, разбира се, ме радва, но…
— Но какво, паша ефенди?
Пашата още веднъж избегна прекия отговор.
— Чуваше се по едно време, че размирни глави измежду сънародниците ви готвели въстание. Господин Георги Раковски, когото имам удоволствието да познавам лично, в чужбина стягал, разправят, съвсем редовна българска войска и подмолно действувал едно такова въстание, ако то изобщо избухне, да обхване всички земи, населени от българи. Да пази бог, Димитров ефенди, да не дойдат такива времена на кръвопролития и сеч. Но ако те въпреки молитвите ми все пак настанат, бих ви препоръчал да проявите благоразумие и да изчакате преминаването им вън от Сливен. Вън, и то по-далече…
— И защо, ако смея да попитам?
— Просто във фантазията си се поставям сред онези, които биха имали безумството да въстанат срещу нашия всемилостив баща падишаха, Димитров ефенди. И си задавам въпроса как би следвало да действуват те. Преди да се сразят с войската му, те би трябвало да се освободят от такива като вас, ефенди, които сте българи и християни, а не споделяте чувствата и стремежите им. Пък в дни на кръвопролития и сеч освобождаването от неудобни хора обикновено става само по един начин…
… Евтим Димитров не остана дълго при пашата. И си тръгна, без да е заговорил за главното — поемането на снабдяването на казак-алая. Нещо в него му бе подсказало, че днес не е най-подходящият ден за това…