— Ха добър ден! — поздрави от вратата бащата. Отговорът на Стилиянка (такова беше истинското й име) го слиса — тя подскочи сепнато и скри листовете зад гърба си. Йоргаки се засмя и отиде да се отпусне на миндерчето до стената: — Що, любовно послание ли?
— Не! — отвърна тя неоправдано сухо.
— Не? — вдигна вежди чорбаджията, когото странното поведение на дъщеря му искрено забавляваше. — Какво тогава крие госпожицата зад гърба си? Може би е станала списователка? Или води тайна преписка против султана?
Ако момичето, не, момата беше изрекла каквото и да е, дори само полуприемлива лъжа, случката просто щеше да приключи от само себе си. Стилиянка обаче стисна устни и рече с предишната рязкост:
— Не желая да отговоря.
— А! — слисано възкликна бащата. А наум си каза: „Синовете се повлекли на хайдутска майка икрам да правят, тази пък мисли, че може да ми се качи на главата… Не, драга, не! Тук все още се слуша една дума и тя е моята.“ И продължи мисълта си на глас: — Самозабравяш се, Тенинке, с баща не се говори така. Помислила си обичта ми за слабост, ала си се излъгала. — И добави остро: — Дай ми веднага тези листове! — Видя, по-скоро усети колебанието й, та повтори още по-заповедно: — Дай ми ги тозчас! Не ме принуждавай да си послужа със сила!
Стилиянка се поколеба още секунда, после прекрачи до него и с дързък жест втикна листовете в ръцете му. Той хвърли поглед върху им и отначало прихна в смях:
— Охо, ние вече сме захванали да стихоплетствуваме… — Но смехът му изведнъж се пресече — дъщеря му не само преписваше, но и размножаваше проклетата бунтарска песен, която напоследък бе завладяла Сливен: „Вятър ечи, Балкан стене…“… — Той вдигна очи към нея: — Що значи това, Тенинке?
Момата храбро издържа погледа му.
— Точно което виждаш, тате. — И с ирония продължи:
— Стига! — вече не на шега кресна той. — Под моя покрив не разрешавам нито да се пишат, нито да се изговарят тия барутни слова. Откъде ги имаш? — Мълчание. — Е, много хубаво занятие за дъщерята на сливенския кмет, няма що да се каже. Ще ти ги запазя за чеиз…
— Нямам нужда от чеиз — все така дръзко-решително произнесе дъщерята. — Отдавна търсех случай да ти кажа, тате, че съм решила да не се омъжвам нивга. То и никой не ще ме поиска, ама и аз не желая.
За бащата тези думи бяха като удар с пестник в корема — той отдавна се тревожеше, че на̀, хубава и богата е дъщеря му, пък годините й минават, а нито сватовници са дошли за нея, нито тя отваряше дума за венчило, дори не и за някой момък, който е събудил тръпка на жена в сърцето й.
— Ново двайсе… — изпъшка — Йоргаки. — Кога твоя милост стигна до това дълбокомъдро решение?
— Откакто разбрах какво значи за людете Йоргаки чорбаджи, тате. — Стилиянка продължаваше да го гледа в очите и да не мигва. — Сигур няма да е ново за тебе, ако ти кажа, че българите в този град се страхуват от тебе повече, отколкото и от турците.
— Майната им — каза той уж безгрижно, а всъщност с пълно объркване — цялата тази случка го бе сварила неподготвен. — Пет пари не давам аз за оценката на простаците.
— Но аз давам — беше неочакваният отговор. — И смятам, че те за много неща са прави в обвиненията си.
— И затова ли?…
— Затова. Намислила съм, поне що се отнася до мене, този корен да не покара издънка.
— Глупачка, това си ти! — кресна бащата. — Ама какво съм взел и аз да те питам? Ще ти намеря мъж, ще ти купя мъж, ако трябва, и толкоз. Ама ха! Ще ме върти като синджирче около пръста си, мене, първия от първите в този град!…
— Също и тези ти думи потвърждават решението ми, тате — тихо и наглед спокойно рече тя, а Йоркаги прие думите й като плесница.
— И що? — опита се да я уязви. — Ще останеш така да те хрантутя, така ли, твоя милост?