— А, не — беше все така спокойният й отговор. — Сама ще си вадя хляба, тате. Уговороила съм се с баба хаджи Калуда да захвана да уча при нея занаят. Ще шия плащаници, хоругви, антиминси… — Да припомним, че думата е за майката на Анастас хаджи Добрев; както вече е известно на читателя, тя беше леля на Йоргаки чорбаджи. — Знаеш, че с майсторлъка си баба хаджийка печели хубави пари. Пък ако ти тежи, че ще заемам място под твоя покрив, само ми кажи — ще го освободя, това място…
Той поиска да каже само една дума, но с нея да вземе връх, все едно че ще е шамаросал дъщеря си. Обаче не я намери. И като прецени, че разговорът отдавна се изплъзваше из ръцете му, стана, излезе и с яд затръшна вратата подире си. Беше такъв удар, че мазилката край рамката се посипа по дюшемето на хаета. Погледна през рамо нататък и се сепна. Не защото бе увредил хубавата си нова къща. А за миг в изкъртената мазилка видя символ, който го изплаши: дали домът му — но не сградата, а хората в нея, семейството — не се скапваше и рушеше пред очите му, а той, уж всемогъщият, беше безсилен да спре разрухата и да го закрепи?
8.
Когато отвори пътната врата, Райна видимо се стресна — каквито и благи думи да лееха турските вестници и устите на везирите, както и да се силеха да представят империята като някакво райско кътче, в което царуваха мирът, законността и благополучието, да видиш пред вратата си непознат човек не ти навяваше добри мисли… Непознатият, изглежда, я разбра, защото се засмя окуражително; притежаваше от онези обезоръжаващи усмивки, които вдъхват доверие и сигурност още преди устните да са произнесли и една дума.
— Не се страхувайте, госпожа — каза. — В бохчата си нося само доброжелание за този дом.
Говореше приветливо, подкупващо спокойно, но наред с тях в гласа му се усещаше и една самоувереност, каквато Райна бе долавяла само в говора на Добри Желязков — така самоуверени и сигурни в себе си са само хората, които са имали случай да бъдат и в последната колиба, и в царския палат.
— Невям вече разбрахте, не съм тукашен, госпожа — продължи непознатият. — Изминал съм много път само за да се видя с господин Боян Силдаров. — Хубавата му усмивка отново се появи на лицето. — И не знам кое беше по-трудно: пътят до Сливен или намирането на къщата. Всеки ти казва: „Върви в Дели Балта, малко над Гюр чешма“, като че всяка жива твар е длъжна да знае махалите на града.
Райна се засмя на тези думи и двете трапчинки пак украсиха румените й жеравненски бузи. Окончателно обезоръжена, тя отвори широко и покани госта:
— Заповядайте! Ех, каква съм и аз, да ви държа като божек пред портата!… Заповядайте де… Боян го няма вкъщи, ама ще проводя да го повикат.
Човекът прие поканата без излишни усукваници. И макар да беше наистина с удивително самообладание, не се удържа да трепне при вида на къщата в дъното на двора — тя грееше от чистота (както всяка година, Райна в предвеликденското чистене я бе варосала в бяло-синкаво), но това не скриваше нейната крайна скромност. Жената сякаш прочете мислите му, защото каза без всякакво смущение:
— Не очаквахте чак толкова бедна къща, нали?
— А, бедна!… Не е бедна къщата, но просто очаквах, че един известен индустриалец като Боян Силдаров ще да си е вдигнал цял дворец.
Райна не знаеше какво означава „индустриалец“ — сега, през май 1862 година, тази дума за пръв път прекрачваше в Сливен, — но в общи линии правилно я разтълкува.
— Е, слава на бога, стъпихме на крака, макар че Боян не е чак така, както го рекохте. Но и да стане богат като султана, тази къща нивга няма да я побутнем, тъй сме решили. Тя е свиден спомен…
— За Мавроди Коджакара, знам това — кимна гостът и с тези думи показа, че наистина не е случаен пришълец. — Сигурно сте прави. Народът трябва да пази спомена за своите герои, те дават упование.
Жената изнесе две столчета навън, под асмата. С нея от къщата излязоха и децата — петгодишният Стефан и с две години по-малката Янка. Представи ги на госта, а той пък бръкна в бохчата си и им даде по едно петле на клечка.
— Изтичай до работилницата, Стефчо — поръча майката. — Кажи на баща си, че имаме гост отдалече, нека се върне веднага.
— Хубави деца — каза непознатият, когато останаха сами. — Да са ви живи си здрави, за дома те са повече от сараите на султана в Цариград.
— Ех — въздъхна тя, — между двамата се намери и още една, Тотка я кръстихме, на майка ми, ама господ пожела да я прибере при себе си…
— Бог е милостив, когато взема нещо с едната ръка, той го връща десетократно с другата. Вие сте още млади, ще има време да напълните къщата с дечурлига, че и пристройка да направите за тях.