Имаше неизречен въпрос в тези последни думи, но старият човек предпочете да не го е забелязал — би казал обезкуражаващи неща, пък животът го бе научил, че най-тежко е да нараниш надеждата на другия. И се задоволи да рече:
— Тук има хора, които се стягат за, хм, кървавото хоро още от две години, комай ще е най-добре да ви свържа с тях. — Той забеляза как думите му за „хора, които се стягат“ предизвикаха огнец в очите на двамата. — Анастас хаджи Добрев…
— А, помня го! — вметна хаджи Ставри хаджи Койнов.
— … който ги учи на талим, делията поп Юрдан, дето е превърнал къщата си, че и олтаря на черквата си в скривалище за оръжие и джепане… Да ви свържа с тях, думам, пък сетне ти, Николчо, надълго и нашироко ще ми разкажеш за баща си и за всичко по вас.
— Надеяхме се да поговорим и с директора Доброплодни — многозначително подхвърли хаджи Ставри. — Опитът ни научи, че народът тръгва с повече вяра, когато го водят учителят и свещеникът…
Бяно го изгледа замислено — в родолюбието на Сава Доброплодни той не се съмняваше, но никак не го виждаше начело на народа с пушка и ятаган в ръце. Ала и това преглътна, не му даде глас. Вместо това каза:
— Ще трябва да го търсите към Варна. Сега ръководител на Сливенските училища е отново Добри Чинтулов.
— Чинтулов? Не е ли онзи, чиито песни…?
— Същият. И затова, ако слушате мене, не го забърквайте във въстаническите работи.
— И защо? — трепна хаджи Ставри и дебелите му вежди се огънаха нагоре.
— Защото с шишане в ръка той ще чини по-малко от кой да е чирак или калфа, а полезността му като будител на народната свяст с неговите „Къде си, вярна ти любов народна“ или „Вятър ечи, Балкан стене“ не може да се равни с хиляда или десет хиляди най-добри нишанджии.
— Не съм съгласен с това — поклати глава гостът. — Човек като Чинтулов ще ни е полезен не като нишанджия, а именно с дарбата си да прави от обикновените човеци мъже и от мъжете — юнаци. Само като се чуе, че е посред бойната редица, мало и голямо…
Не довърши. Но и Бяно не прояви голямо любопитство за продължението. Той се надигна от мястото си и тръгна да събира избраниците.
Теглеше глътчици дим от лулата и ги слушаше. А в словата им всичко бе като по мед и масло: хаджи Ставри рисуваше картина на всенародна готовност и стройна подредба от утрешните редови бойци до върховния началник Раковски („Как могат да го вярват Анастас и поп Юрдан? Ами че ако я имаше, тази подредба, сега, в последния час ли щяха да узнават за нея сливенци?“), за строго и в подробности изработен план; Никола Паскалев пък чертаеше ходовете на самото въстание — щом заплющи бунтовното знаме над старопрестолния Царевец, русчуклии ще ударят така и така, шумналии ще им помогнат ето как, сливналии ще хванат този и този път, казанлъчани… Говориха двамата вестители и си казаха своето, сетне потърсиха мнението на събеседниците си. А не бяха още затворили уста, когато поп Юрдан и Анастас хаджи Добрев скочиха на крака и така бурно заговориха в един глас, че херодаята на Силдаровци, бунтовно убежище още от Алтънлъ-Стояново време, отекна гръмовно — да ги слушаше човек, трябваше още сега, тази нощ да се прогласи въстанието. Поп Юрдан сипеше възхвали за събраното у него оръжие, та думите му звучаха, сякаш разполагаше с пушки поне за десет хиляди души. Анастас хаджи Добрев, от своя страна, въздигаше до небесата юнаците от сливенската дружина, описваше талимите им, стегнатия им воински ред в упражненията и изпитните, не пропусна и новото знаме на дружината, което щеше да води сливналии към победите.
Говориха, що говориха двамата родолюбци, наддумваха се даже, но все пак скоро-скоро млъкнаха — що може да приказва човек, който ни бройка може да назове, ни точно име? И тогава Хаджи Ставри хаджи Койнов усети, че другите двама в херодаята — стопанинът на дома и главният учител — изобщо не бяха отваряла уста. И ги запита:
— А вие, господа? Защо не чух и вашето мнение?
Добри Чинтулов продължаваше да мълчи, та Бяно се принуди да извади захапката на лулата от устата си.
— Първом ми се ще да запитам нещичко тези двамината — каза, като говореше за свещеника и учителя. — В последните шест месеца, нека да е от Свети Архангел досега, колко пъти са излизали на талим момците на господин хаджи Добрев?
— Е, какъв талим посред зима? — пресилено се засмя Анастас. — То беше сняг до пояс…
— И все пак колко пъти ще се съберат, господин учителю?