— А поп Юрдан? — Гласът на старицата бе загубил пресиленото си спокойствие, също и лицето й се бе изпънало, та повече от друг път бе придобило ръбатите си силдаровски черти. — Няма ли го поп Юрдан да се погрижи овреме за опазването?
— Няма го, бабо Трънке. От една неделя е из епархията, селата обикаля. Може изобщо да не е чул за идването на този сатана Мусрат бей. Пък може и обратното — максус да се укрива…
Трънка Смеденова размисли някое време върху думите му, сетне в зениците й пробляснаха пламъчета. В този момент нищо женско и нищо старческо нямаше в тези зеници.
— Какво си застискал тези черги бе! — сопна се тя на момъка. — Хвърли ги, майната им. Сам думаш, че сега има къде-къде по-важни работи от няколкото мърляви черги. — Дишлията повторно се поколеба, пък я послуша и някак гузно остави купчината до зида. — Сега най-неотложното е да турим динена кора на бея и песовете му.
— Ама… бабо Трънке… аз…
— Знам, знам, страх те е, знам. Не ми го казвай. Аз като говоря „да турим“, разбирам „да туря“ динената кора. — После запита делово: — Какво оръжие имаш вкъщи?
— Два пищова, две ками и една дювер-пушка. Ама тя е нещо нефелна…
— А пищовите?
— Здрави, че и напълнени.
— Слушай ме сега хубаво, Димитре. Тозчас изтичваш до вас и вземаш пищовите. Не, не, няма от какво да трепериш. — Тя вдигна предупредително ръка. — Щом гаджалите са наблизо към дядо попови, значи не са току до вашата порта. Та вземаш пищовите, казвам, и се връщаш тук. Аз пък ще прескоча до нас и пак ще дойда. Ясно ли ти е?
Старата жена не дочака отговора и забърза нагоре към Овчарската. Димитър Дишлията пък свърна в обратната посока. И купчината черги така си и остана до стената на терзи Добри Фараша.
… Тя хвърли жалостив поглед към онзи одър, на който обикновено спеше Христо, и някаква мека светлина стопи за миг кремъчното изражение на лицето й. Ех, майчино сърце е — нему се искаше да зърне пак обичния едничък син, да го погали с корава десница, да му каже прощална дума. Но това разнежване продължи наистина само един дълъг миг. Трънка разтърси глава, чепатите силдаровски черти се върнаха на мястото си. Тя взе теслата от вкъщито, отиде в собата и с няколко сигурни удара изкърти една дъска от долапа, която изглеждаше закована за до края на вековете. Промуши ръка в процепа и един по един извади от тайника четири пищова. Приближи до прозорчето и с вещина, която изглеждаше най-малкото странна за старица като нея, огледа оръжията и с привичен жест помириса цевите. От трите остана доволна, на четвъртия пищов пооправи кремъка и насипа сух барут до чакмака. Накрая прибра всичко в една пъстра торбичка за носене през рамо, огледа отново дома си, в който всяка тресчица и всяко парцалче я връщаше към някакъв спомен, изрече си нещо полугласно и с твърда стъпка излезе и не погледна повече назад.
На ъгъла до терзи Добри вече я чакаше и нетърпеливо се озърташе Дишлията. Двамата погледнаха надолу и нагоре по улицата, после момъкът й подаде два пищова. Баба Трънка ги прегледа придирчиво. Бяха с по-добра направа от нейните, но иначе…
— Немарлив си, Димитре — каза му, като смръщи недоволно нос. — Така нехайно не се пази бичкия, камо ли оръжие… — После го отпрати с мръдване на веждата. — Хайде, върви. Останалото си е моя работа.
Не дочака отговора му и свърна наляво през Драгойчевата махала. Колкото по̀ приближаваше, толкова по-ясно чуваше — и тълкуваше — гласовете и шумовете: попръжните на турски, вайкането, олелията, ударите. Старата жена понамали крачките си, стъпките й станаха по-предпазливи, изостави средата на улиците и приближи плътно до дуварите. Надигна поглед да зърне дали някой любопитен не следеше турците от височината на чардак или прозорец, но не съзря никого — Клуцохор наистина изглеждаше мъртъв. Тя си промърмори нещо богохулно, па избиколи кирпичената къща на месаря дядо Панайот Инджата и с невероятна за годините й пъргавина се шмугна като лисица в бъзака от долната страна на дома. Пое си няколко пъти дъх, колкото да поуспокои разтупканото си сърце, пък поразтвори с кокалести пръсти шубрака и надникна през пролуката. Да, навреме беше дошла — тайфата на Мусрат бей (тя разпозна едно-две тукашни заптиета, останалите бяха от низамите на бея) тъкмо излизаха от широката вратня на градинаря Иван Белалията, ще рече — само една порта ги делеше от поп Юрданови.
Както се спотайваше, свита на четири, в бъзака, Трънка се прекръсти, бръкна в торбата и извади един пищов. Изглежда, не го одобри (беше от Дишлиевите), защото мушна повторно ръка и измъкна друг, „неин“, а то ще рече — останал от сина й Георги. Тя с опитна ръка запретна кондака и подпря цевта на едно чаталче от шубрака. После поразмисли и се дръпна по-назад — каза си, че ако гърлото на пищова се подаваше извън листата, пушекът съвсем сигурно щеше да се види и да издаде укритието й. Направи си само малко прозорче и се отдръпна две педи по-назад. Тогава захвана да се цели. Имаше там отпред един по-наперен и с по-лъскави дрехи, та Трънка го помисли за Мусрат бея (никога не бе полюбопитствувала да го види) и като затваряше едно око, със зло предпочитание насочи пищова накъмто него. Дръпна тетика. Разнесе се гръм и едновременно с него пролуката в бъзака се закри от дим, а нейде отпред изпищя човек. Секунда по-късно тайфата отсреща сякаш полудя — разнесоха се заповеди и безредни крясъци, подхвана се начеста стрелба, ехото от която, отблъсквано от смълчаните и изумени къщи, се повтаряше многократно, за да се загуби някъде на възбог.