Когато пушекът от изстрела й се поразсея, Трънка отново надникна през листата. И на тесните й устни се появи доволна усмивка — турците бяха изпоналягали край дувари и бинекташи и гърмяха безразборно във всички посоки, ала никой не се целеше към укритието й; от цялата тайфа само един (друг някакъв беше, не „нейният“ човек) стърчеше ахмашки по средата на сокака, ревеше като магаре и се държеше с шепа за рамото, а между пръстите му се точеше тънка алена струйка.
Старата жена взе другия пищов, на Димитър Дишлията, подпря цевта му на едно клонче, прицели се в онзи от низамите, който й беше най на сгода, и стреля повторно. Изруга тихичко — дали ръката й трепна, или пищовът бе калпав, но тя видя как куршумът се сплеска на два аршина разстояние от главата на турчина.
Хората от тайфата на бея чуха гърмежа и видяха изплющяването на куршума о дувара (по-късно всички до един щяха да разправят, че са го чули като изсвирва до ушите им), но и този път не разбраха откъде се бе стреляло. Трънка въздъхна, прекръсти се отново и си каза гласно:
— Няма как… Трябва…
Защото съзнаваше, че сега предстоеше най-трудното: да увлече турците настрана и по-далеч от къщата на поп Юрдан.
Тя взе един пищов в ръка, обрамчи торбичката с останалите, изправи се и търти назад по течението на вадата. Зад нея се чуха викове; имаше между тях и такива, дето изразяваха съмнение, но повечето бяха ликуващи и които подканяха към преследване. Когато завиваше до къщата на хаджи Кондю, два куршума откъртиха парчета кирпич току до рамото й, веднага след тях долетя и тропот на десетина чифта кундури. Преследвачите бяха млади или поне много по-млади от нея, но на страната на Трънка беше познанието — повече от четиридесет години бе живяла тя в тази махала, та познаваше всеки камък, всяка протка, всеки комшулук. И докато преследвачите я гонеха урбулешката, тя знаеше къде да се спотаи, къде да се вмъкне, как да остане незабелязана. Ако искаше, можеше даже напълно да се скрие, да потъне в земята за турците. Но не — Трънка гледаше само да не я достигнат, да остане невредима за куршумите им и от време на време да си поема дъх от непосилното за старите й дробове бягство. Ала когато забелязваше, че преследвачите комай са склонни да вдигнат ръце от нея и да я зарежат, тогава или дръзко заставаше пред очите им, или изпразваше още един пищов срещу тях. В повечето случаи стреляше ей така, напосоки, само веднъж гръмна от една крачка разстояние в един от гаджалите. Той бе приклекнал до купчината нейни изоставени черги и изобщо не я чу, когато приближи до него.
Колко продължи това щуро преследване из сокаците на Клуцохор, това нито преследваната, нито преследвачите можаха да преценят. Но накрая стана неизбежното, онова, на което Трънка сама и доброволно се бе обрекла. След като води за носа турците през почти цялата Драгойчева махала и сетне през Овчарската, те най-сетне сполучиха да я завардят. Това стана на хвърлей място от собствената й къща. Излезе жената да пресече едно малко мегданче и… и два куршума се събраха в нея… Тя се завъртя около себе си, пък отпусна ръце, намери сили да се усмихне и рухна в пепеляка. Преследвачите изчакаха малко — беше им взела страха тази старица!, — после бавно я доближиха, като държаха пушки, пищови и голи ятагани. Когато се увериха, че няма защо повече да се боят от нея, онбашията на групата свали фес, избърса плувналото си в пот чело и изпсува:
— Виж я ти!… Дърта вещица, пък на дузина мъже излиза насреща…
— … и просна двамина от нас — довърши друг вместо него. — Че пищовът по-приляга в ръката й, отколкото хурката или ткалото…