Видя се, че старицата е зле ударена, но не е мъртва.
— Да я довърша ли, онбаши ефенди? — попита един.
— Остави! — махна с ръка онбашията. — Тази дъртуша и без това ни направи за резил, сега остава да ни излезе и приказка, че сме показвали бабаитлък срещу баба, дето бере душа. Остави! — повтори. — Нейната е изпята. Пък ние… Няма що, ние да се прибираме в конака, за да се червим и пред Мусрат бей, и пред тукашните…
… Когато подкованите кундури отшумяха надолу към Големия мост, от прозорчета и протки надникнаха любопитни. След малко дойдоха и първите комшии — отначало две-три жени, сетне и неколцина мъже; сред тях беше и Димитър Дишлията, който не бе офейкал далече, а се бе спотайвал тъдява. И завариха старицата на земята. Запушваше с длан някаква рана на хълбока, но въпреки това под тялото се чернееше локвичка кръв.
— Недейте! — произнесе тя тихо, но отчетливо, когато доброжелателни ръце се протегнаха към нея. — Няма да ми помогнете, а само… Пък и сега имам да свърша нещо по-важно…
— Ама как така, Трънке! — възропта една възрастна жена. — Можем ли те остави на туй дередже.
— Недейте, холан! — повтори властно Трънка Смеденова и в гласа й прозвучаха познатите силдаровски челичени нотки. — Нека отиде човек да извика брат ми… о, божичко, дано да си е вкъщи, а не на долапа…
— Аз ще изтичам! — рече Димитър Дишлията и се юрна надолу.
— … друг пък да прескочи до воденицата. Христо е там. Нека и той дойде. Ако иска да се простим, да зареже всичко и начаса да дойде, тъй му кажете.
Хората се спогледаха объркани: баба Трънка говореше за сбогуване със своите и комай наистина работата отиваше нататък, пък гласът й беше корав и сякаш сечеше с брадва.
— Имай го от мен — каза един комшия. — Ще отскоча с кончето и ще остана там, пък Христо да го яхне за по-скоро.
Вайкаха се и чупеха ръце жените, сваляха калпаци и се кръстеха мъжете — тягостно им беше да бездействуват, когато съседката береше душа в нозете им.
— Не давам да ме местите! — строго забрани Трънка, когато й предложиха да я внесат у тях или в съседната къща. После каза по-меко: — Недейте, добри хорица. Разберете ме — усещам, че размърдам ли се и ще изпусна душата из зъбите. Пък все пак искам да видя моите… Само наквасете устните ми, друго нищо недейте…
Не можа да се разбере колко време мина, когато при тях дотичаха Бяно Абаджи и Димитър Дишлията. От изгледа на Бяно — несресан, с разгърдена почти до пояс потна риза — личеше, че щом бе чул страшната вест и мигом бе хукнал. Сториха му място и той коленичи в праха до сестра си. Жената полека и мъчително извърна глава към него и на лицето й се появиха умиление и нежност, каквито никой никога не бе виждал по него.
— Благодаря ти, бате — каза тихо, пък събра всичките си сили, издигна ръка и го помилва по бузата. Струпаният и смълчан народ видя как под пръстите й оставаха кървави отпечатъци, а в същото време Бяно напразно се ровеше в паметта си и не намираше друг случай, когато направената от кремък негова сестра да го е приласкавала по този начин. — Благодаря ти — повтори. — Искам да ти кажа нещо, но нека дойде и Христо. Няма да имам силица за двама…
— Ще дойде ли Христо? — попита Бяно, като се обръщаше към околните.
— Сигурно ще дойде — отвърна един от мъжете, а после се поприведе над рамото му и прошепна: — Пратеникът ни се върна, господин Силдаров. Турската стража, бог да ги убие дано, го е върнала от пътя.
Бяно се поколеба, пък преглътна шумно и каза на сестра си:
— Не са го намерили, Трънке. Мръднал ще да е някъде Христо, нали сега мливарите са толкоз нарядко…
Сянка като летен облак премина през гаснещите очи на старата жена, но тя намери воля да я преодолее.
— Е, язък — каза. — Ще трябва ти да му речеш как майка му…
— Не ще стане нужда, бабо Трънке — намеси се разтреперан мъжки глас от околните. — За онуй, що е сторила майка му, песни ще се пеят, дорде има българин на земята…
— Е, хайде, хайде. — Тя се усмихна криво, но с белег на истинско щастие. — Чак пък толкоз…
— Чак пък толкоз — продума тежко Бяно и прекара длан по лицето си; не се разбра дали избърса пот, или сълза. — Дишлията ми разправи всичко. Гордея се с тебе, Трънке.
Трънка го изгледа продължително. Предишното изражение на умиление и блаженство отново смекчи ръбатите й черти.
— Помниш ли нявга, когато се сбогувахме с тате, Бяно? Помниш ли завета му, а?