Бяно престана да крие сълзите си.
— Забравя ли се таквоз нещо, Трънке?
— Е, ние комай изпълнихме заръката му, бате. Ти живя и живееш по Силдаровски, та всеки българин в Сливен… Ох! — Тя се сгърчи от болка, но още веднъж успя да я надмогне. — Всеки българин в Сливен те има и за опора, и за знаме. Пък аз… Моля ти се, божичко, като се представя подир малко пред тате, той пък да ми признае, че поне съм умряла достойно за паметта му.
— Достойно ли? — разхлипа се Бяно Абаджи. — Ти извърши такова нещо, че и баща ни би коленичил пред тебе…
— А, това не, бате — бледо-бледо се усмихна жената. — Никой никога не е виждал един Силдар на колене. — Тя се отпусна назад, лицето й застина неподвижно. Мнозина се запитаха дали душата й не се е отделила от тялото. Но не беше — за последен път в този кошмарен ден, Трънка Смеденова успя да надмогне напъна на Безносата. Безкръвните й устни се разтеглиха в странна, нечовешка усмивка, сетне произнесоха тихо, но по Силдаровски инатчийски: — Ама поне им натрихме мутрите, Бяно…
И остана така, с неотразимата си усмивка на старческото лице.
Бяно протегна ръка и полека затвори клепачите й.
4.
Бяно влезе в просторната одая и поздрави. Някъде от здрачевината точно срещу него се чу приветлив отговор, отляво се разнесе неопределено ръмжене, а човекът вдясно, който седеше с гръб до прозорците, изобщо не благоволи да отвори уста. Когато очите му посвикнаха с оскъдната светлина, Бяно ги разпозна. На поздрава му бе отговорил Мехмед Садък паша, покрилият се с мрачна слава Мусрат бей се бе задоволил да изръмжи, а онзи, който си бе спестил отварянето на устата, бе, разбира се, кадията Али ефенди.
Али ефенди: Просба си дал да се явиш пред нас, Бяно Абаджи. Хайде, готови сме да те изслушаме.
Бяно Абаджи (след малко колебание): Мюсюлманите имат име на гостолюбиви люде. Откога започнаха да са свидливи за едно столче или за местенце на миндерлика?
Кратко зашеметяване. И после:
Али ефенди: Ти не си тук като гост, а като молител. Можеш да си кажеш молбата и на крака.
Садък паша (изправя се пъргаво): Тогава и аз ще го изслушам на крака. Доколкото го познавам, Силдаров ефенди е заслужил тази, че и далеч по-голяма почит.
Мусрат бей (след продължително объркване): Хайде, хайде, да не почваме със сръдни. Буйрун, ефендилер, заповядайте, седнете. Ти можеш да седнеш тука до мене, Силдаров ефенди. (И след като двамата сядат): А що, почтени кадийо, мигар в този конак не може да се намери един достатъчно сръчен човек да свари четири тежки-сладки?
Али ефенди, който основателно се смяташе за домакин в тази среща, внезапно загуби самообладание — „сащиса се“, както по-късно щеше сам да казва. Все пак достатъчно навреме свари да съобрази, че ако иначе спокойно можеше „да натика в миша дупка“ Бяно Силдар и още десетмина като него, сега нямаше никаква сметка да настройва срещу себе си такива влиятелни люде, като Садък паша и Мусрат бей. Наложи си да преглътне обидата, после се разпореди за кафетата. Това му се видя най-безвкусното кафе, изпито през живота му.
Мусрат бей (след завършване на церемонията по изсръбването на кафетата): Е, нека да ни е наздраве. Сега ще ни кажеш ли, Бяно Абаджи, какъв дерт те е довел при нас?
Бяно Абаджи: Няма да чуете нищо ново, ефендилер. Занданът отсреща е пълен с невинни люде и мен, като верен поданик на падишаха, ме смущава и гнети такова грубо погазване на закона.
Тримата първенци в одаята разбраха: българинът бе дошъл не да моли, а да обвинява. Погледите им се събраха в него. Садък паша го гледаше със смес от любопитство и възторг, Мусрат бей — с учудване, Али ефенди — с нескрит гняв.
Али ефенди: Тъй като твоите едноверци…
Бяно Абаджи (прекъсва го): От петнадесет години височайшият Хатихумаюн престана да дели поданиците на падишаха според вярата им. Струва ми се смешно един обикновен долапчия да напомня това на кадията.
Късо изхихикване на Садък паша. Али ефенди има̀ достатъчно здрав разум да прецени, че той, роденият благородник и дългогодишният дипломат, го направи уж сподавено, а всъщност достатъчно високо, за да бъде чут от всички.
Али ефенди: Тъй като те са задържани не своеволно, а по заповед — моя или на тук присъствуващия Мусрат бей, — може би искаш да кажеш, че именно ние сме погазили закона?
Бяно Абаджи: Ако законът е погазен, това своеволие не се променя даже ако е извършено по повеля и на великия везир. Или някой измежду вас, ефендилер, се поставя по-горе от закона, под който личи подписът на покойния наш господар Абдул Меджид хан?