А докато разменяха тези полугласни и не съвсем верноподанически мисли Садък паша бе окачил ордените на бащата и сина Димитрови и приемът бе потръгнал в познатото си русло. Потръгнал бе обаче само в яденето и пиенето и в неизбежните церемониални разговори на пашата, ала настроението съвсем не притежаваше онази празничност, която може би се очакваше от него. Съмненията за нечистия произход на връчените два лийакат нишанъ̀, прошепнатите от ухо на ухо подозрения за истинската причина въстанието лани да бъде задушено още в зародиш, изобщо объркването и ненавистта до такава степен витаеха над множеството, че отнемаха всяка охота за веселие. И толкова силна беше тази потиснатост, че дори присъствуващите поляци, които надали бяха разбрали истинския смисъл на изиграната пред тях сцена, също се поддаваха на теготата на събратята си по славянска кръв. За разсейването на това настроение не спомогнаха приятните думи, които пашата, опитен в изкуството на салонните разговори, разменяше с този или онзи от присъствуващите.
Още по-малко спомогна за разведряването на атмосферата поп Димитър хаджи Костов. Може би като подражаваше на пашата, той също преминаваше от група на група с чаша в ръка, но неговата цел беше друга — използуваше струпалите се познати, за да се сбогува с тях.
— Щом приех да сменя училищните взаимоучителни таблици с Апостола и Четвероевангелието — обясняваше той на приятелите си, — искам да го направя както си е „по закон божи“. Речено с една дума, с баба попадия и децата тръгваме към Божигроб. Ако е писано да се върнем здрави и читави, тогаз ще имате не само поп Димитър Черното, но нещо още по-внушително: поп хаджи Димитър Черното…
Странно, никой не се зарадва на неговото заминаване. Дали в казиното взе връх грижата, че за година или две Сливен ще остане без най-просветения си свещенослужител? И то точно по това време, решително и съдбовно в борбата с Фенер? Или може би беше някакво неясно, но положително мрачно предчувствие?
Празненството, както после щяха да разправят, беше вече „на косъм“ да се провали, когато се случи нещо, което го преобрази издъно. А името на „нещото“ беше Димитър Инзов, по прякор Злъчката. Отначало се разнесе неопределена гълчава около входа на „газиното“, после събраните видяха стражите при вратата да отхвръкват наляво и надясно и веднага след това пред тях се появи той, даскал Инзов. Но как само изглеждаше, боже мой! На достолепното тържество, давано от пашата, Злъчката — или Бурунсуза за турците — се появи по риза и със запретнати ръкави, обикновено пергаментовото му по цвят лице сега бе изчервено като домат, клепналите мустаци се виреха нагоре, сякаш с по едно тънко канапче ги бе завързал за ушите си, от светкащите очи трепкаше непредаваемо с думи сияние, устата се бе разчекнала в такава усмивка, че можеха да му се огледат и мъдреците, а сякаш за завършек на невероятната картина във всяка от ръцете му висеше по една дамаджанка с напълно достопочтени размери. Спря посред салона учителят и усмивката му обиколи околните. Когато проговори, се разбра, че единственото в него, което не се бе променило, беше грачещият му глас, макар че и той по своему се бе смекчил от нотки на невероятно за Димитър Инзов умиление:
— Братя, мили братя — започна той развълнувано, — и вие, дълбокоуважаеми паша, пийнете по глътка и споделете радостта на вашата Злъчка…
— Какво се е случило, даскалче? — заваляха въпроси от всички страни. — Що имаме да поливаме?
Преди да отговори, Инзов започна да налива по чашите от едната дамаджана, а кимна на Панайот Минков, който се случи там наблизо, да направи същото с другата.
— Какво се е случило ли, добри хора? — Той пое дъх и не каза, а извика с всички сили: — Тази вечер вашата Злъчка Бурунсуза бе благословена от Провидението да стане баща!… Чувате ли? Баща, мамка му стара!…
Вдигна се такъв невъобразим шум, че дори „Провидението“, ако си нямаше друга работа тази вечер, не би могло да чуе всичките възклицания и благословии. Във възцарилата се гълчава Садък паша се поприведе към владишкия наместник поп Юрдан, с когото бе разговарял до влизането на учителя, и го запита:
— Ще ми кажете ли какво става тук, ваше преподобие? Познанията ми по български език се оказаха недостатъчни…
— Неизразимо щастие е споходило нашия приятел, паша ефенди. Женен е от твърде много години, пък на господа бога се бе досвидяло да му дари простата човешка радост да стане баща. И сега, преди малко, щъркелът е донесъл отдавна чаканата рожба под неговия покрив…
— О-о-о — проточи засмян Садък паша. — Трябва веднага да поздравя господина… — И той наистина се запъти нататък.