— Докараха ли хайдутите? — запита той първия онбашия, който се изпречи пред очите му.
— Евет, докараха ги посред нощ, паша ефенди — беше отговорът. — И преди малко захванаха да ги разпитват.
— Кои?
— Ами че преди малко вече надойдоха кадията, каймакаминът, миралай Мусрат бей… Там са също Али бьолюкбаши и някои други от нашите. — Онбашията се засмя многозначително. — За черната работа, нали знаете… А, ето, започнали са…
Пашата се заслуша. Да, бяха започнали — отнякъде се носеха глухи удари и крясъци на човек.
— Заведи ме там! — заповяда.
Заведоха го в една одаичка наблизо до кауша, същата, от която се носеха грозните шумове. Мехмед Садък отпрати с махване на пръсти придружвачите си и влезе, без да чука. Не забелязаха влизането му — така бяха заети с работата си. А тя, работата, се състоеше в следното. На пода, проснат по корем, лежеше невисок мъж, облечен само по потури и риза, а двама здравеняци (в единия пашата позна Али бьолюкбаши) го налагаха щедро с дебели сопи; от алените петна по ризата и кръвта по голите табани на поваления личеше, че двамата биячи достатъчно дълго и достатъчно старателно си бяха изпълнявали задълженията. Седнали настрана и запушили, трима души наблюдаваха тази дивашка сцена и по нищо не проличаваше тя да ги трогва особено — Али ефенди, Мусрат бей и Мехмед Салих бей; единственото, което ги вълнуваше, та се бяха вторачили в човека на пода, беше дали ще чуят някакво признание да се изтръгва из устата му. Но признание не идваше. Поваленият изобщо не произнасяше нито една свързана дума, а от болки само ревеше, стенеше и мучеше.
Докато пашата стоеше още прав до вратата, Али ефенди направи знак на удрячите да спрат за малко и се поприведе над падналия.
— Чуваш ли ме, Тотьо войвода? — запита и онзи полека и с мъка кимна утвърдително. — Говоря ти аз, кадията Али. Ако упорствуваш да мълчиш, тези бабаити ще ти натрошат кокалите. Има ли смисъл, Тотьо? Млад си още, хубавец и юнак си — защо да те направят на пихтия и да те заровят в някое бунище? Проговори, кажи, щото знаеш, и аз ти обещавам, че повече никой няма да те докосне.
Филип Тотю бавно издигна ръка, посочи към устата си и изрева нещо, което прозвуча като „У-у-у-а… у-у-у-а…“.
— Е, твоя работа — рече уж безразлично кадията, но личеше, че вътрешно беснееше от безсилието си да сломи коравия хайдутин. — Щом не ти е жал за животеца ти… Хайде, бьолюкбаши!
Двамата мъжаги си плюха в шепите. И в този момент Садък паша прецени, че е време да се намеси:
— Остави, бьолюкбаши! — произнесе хладно и заповедно. А когато тримата се извърнаха към него и станаха на крака, каза им по същия начин: — Докога ще продължавате с това безмислено изтезание, ефендилер? Докато проговори? Мигар не чухте още снощи, че Тотю Топалски е ранен в устата и не може да говори? Не го ли разбрахте и сега, когато ви го показа? Ами че тя вашата е все едно да се опитвате да принудите с бой хромия да тича.
— Ние трябва на всяка цена да изтръгнем показания от него, паша ефенди — извинително рече в отговор Мусрат бей. — Нам не стига да спипаме двама или трима от харамните в Балкана, пък били те и като, хм, хвърковатия войвода. Не разкрием ли ятаците и скривалищата им, на мястото на уловените трима утре ще се появят нови трийсет.
— Не споря, вярно говорите. Но вярно е също така, че е безцелна жестокост да се опитваш да развържеш уста, която е скована от кървава рана. Излекувайте този мъж, ефендилер, пък тогава той може би и с добро, без насилие да ви даде края на нишката, която искате от него.
Онези се спогледаха и Али ефенди направи знак на удрячите:
— Изнесете го. И доведете някой друг… — той сви устни подигравателно, — някой, дето му е здрава мутрата.
Двамата здравеняци вдигнаха на ръце пребития мъж и го понесоха. Садък паша направи крачка встрани, за да им освободи вратата. Когато минаваха покрай него, Филип Тотю го погледна с благодарност, после му смигна дяволито. След седмица пашата щеше да си спомни затова намигване на светлите хитри очи; то щеше да стане тогава, когато научеше, че войводата всъщност през цялото време е можел съвсем сносно да говори, но е мълчал упорито, като се е оправдавал с раната си… Не се разсърди тогава Мехмед Садък, а напротив — разсмя се, че и едно „Евалла!“ каза. Защото беше от хората, които умеят да отдадат уважение на победителите — независимо дали победата е била спечелена с оръжие, или с просто надхитряне.
Не мина много и в стаята вкараха един плещест здравеняк — брадясал, свъсен, подозрителен, но поне външно не уплашен. Също и неговите дрехи издаваха, че вече е опитал здравината на сейменските тояги. Той застана прав посред стаята и Мусрат бей подхвана отдалече, като се стараеше да вложи в гласа си нещо като благоразположение: