— И тъй, чоджум, научихме вече, че ти си Костадин от Джиново. Знаем още, че си заловен заедно с тъй наречения Филип Тотю.
— Ще рече, вие знаете всичко за мене, бей. И не виждам за какво повече ще ме изпитвате.
— А, не, чоджум, не! — заплаши го с пръст миралаят. — Имаш да ни кажеш ти много неща. И от тебе зависи дали с добро ще ги кажеш, или с лошо.
— Не се досягай, бей, ала ти наистина си в грешка. Да ме нарежеш на парчета, пак не мога нищичко да кажа. И не защото не искам да го кажа, а понеже просто нищичко не зная.
— Хайде заедно да помислим дали е така. Бил ли си в дружината на Филип Тотю? Бил си. С оръжие в ръка ли си заловен? С оръжие. Знаеш ли другарите и ятаците на Тотя? Знаеш. Е, това не може да се нарече нищичко, чоджум. Или ти се ще да те премажат от пердах?
— Бога ми, не ми се ще, бей. И затова ще река следното: кажете ми онуй, щото очаквате да чуете от мене, и аз обещавам да го повторя.
— Какво, какво? — намеси се в разговора Али ефенди. — Това последното не го разбрах.
— Заптисването ми е една погрешка и зла случайност, ефендилер — все така свъсено, но с равен глас каза Костадин. — Изслушайте сега истината, пък сетне продължете истиндака си. Аз съм мирен селянин, жена и челяд храня, с пушки и пищови работа нямам — моето оръжие са ралото и сърпът. Преди три-четири дена ме срещнаха неколцина мъже, всичките в турски дрехи и с тежки силяхлъци на кръста. Разпитаха ме за пътя (заблудили се били в снега), после, изглежда, се размислиха, че може да спомена тук-таме за срещата ми с тях, та допряха един пищов до гърба ми и рекоха: тъй и тъй, ако ти е мил животецът, ще дойдеш с нас. Нямаше как — подчиних се. Сетне от дума на дума се разбра, че не били турци, а наши християни в турски дрехи, ама туй не ги накара да са по-милозливи към мене. В никакви бели и поразии не съм участвувал, никакви техни помагачи и ятаци не съм видял. Тъй ме заведоха до Кортен. И когато вчера помислих, че вашите сеймени ми връщат свободата, всички взехте да ме изкарвате, сякаш съм бил от тайфата, а не неин пленник. Туй е всичко.
— Ако е вярно — обади се каймакаминът, — защо си бил с пищов в ръка, когато са запалили къщата и сте изскочили навън?
— Защото един от хората ми заповяда да нося част от оръжието му, ефендилер. Много силях, много нещо имаха тия хора, не можеха сами да го носят, пък и не им се оставяше да изгори в къщата. Що можех да сторя? Че нали ако не се подчинях, щяха да ми теглят куршума?
За малко се възцари мълчание. После Мусрат бей поде отново:
— А какво беше туй, дето каканижеше одеве — че да сме ти кажели щото искаме да чуем от тебе, пък ти си щял да го повториш?
— Ами ей това същото, бей. Да ме биете до съдиране или на филии да ме нарежете, онуй, дето не го знам, аз няма как да го изсмуча от пръстите си. Ако обаче ми кажете: тъй и тъй, Костадине, искаме да кажеш пред нас, че тези хора имат за ятаци Иван от Сливен, Стоян от Ени Заара, Драган от Карнобат — просто тозчас ще го повторя, и то без бой и насилие. Само че…
— Само че какво? — за пръв път се обади Садък паша Чайковски.
— Само че дойде ли работата до съд, няма да си изкривя душата, ефендилер, и там всичко ще си кажа по съвест. А също и дето от вас съм научил имената на Иван, Стоян и Драган.
„Браво, умна защита! — похвали го в себе си пашата. — На думи изразява готовност да сътрудничи, пък същевременно отнапред се отказва от показанията си. И ако е достатъчно жилав да издържи на мъченията, на които тези садисти може да го подложат, погледнеш, че един ден е излязъл сух от водата…“
Изглежда, че някакви подобни мисли минаха през главите и на другите изпитвачи, защото те размениха продължителен и пълен с разбиране поглед и после Али ефенди нареди да откарат задържания и да доведат третия от хайдутите.
Този, третият, беше Никола Аджема, сливналията. И не го доведоха, а го донесоха — лоша рана имал той в крака, коляното му било на парчета, та не можел да стои прав, камо ли да ходи. Докато настаняваха хайдутина на трикрако скемле, Садък паша го изгледа се любопитство: пред него беше човек, години наред скитал в Балкана с пушка в ръка. Беше под среден ръст, почти нисък, подчертано як в раменете; може би поради ниския бой плещите му изглеждаха даже много по-широки, отколкото вероятно бяха. Имаше грозновато лице, но то само по себе си не отблъскваше; онова, което отблъскваше и настройваше против хайдутина, беше неприятният израз на подлост и лукавщина, който даваше отпечатък преди всичко на очите, а сетне и на цялата му физиономия.