— Сполай ти, тате — каза също така шеговито в отговор Боян, когато се поуспокои. — Както виждаш, преживявам, и то нелошо… — Неловкостта между тях се строши като джам и разговорът потръгна. — Как така успя да вземеш позволение да се видим, тате?
— Ще стигнем и дотам. Ама нека най-напред да ти предам поздрав от всички наши — от Райна и децата… Е, само дето Ангел не ми го каза, а го изгука.
Ставаше дума за третото дете — или четвъртото, ако се броеше набързо починалата Тотка — на Боян. То се намери през есента, навръх Архангел Михаил, та му дадоха името Ангел.
— Как са те, тате?
— Живи и здрави. Децата растат, а Райна хубавее. Пък ако въпросът ти е дали ги тормозят… — Боян му направи с очи знак към кятибина до прозореца. — Не се тревожи, сине. Изпитах предварително, тоя не разбира нито една дума български. Та, казвам, никакъв тормоз няма над тях, не сещат и оскъдица, защото твоите ортаци от работилницата — хвана и чест тям! — носят на Райна целия ти пай, все едно че през цялото време си бил на работа. Приеми много здраве също от Руска и момчурляците, от Христови и от всички другари.
— Благодаря, благодаря — каза Боян и личеше, че се е трогнал. — Тяхната обич ще ме сгрява там, долу…
Бащата го стрелна с умният си поглед.
— Как я карате в хапуса, сине?
Боян повдигна рамене. Лицето му, позаслабнало, та станало още по-ръбато, по-силдаровско, и събраните гъсти вежди не помръднаха — както обикновено, той не беше особено разточителен на преживявания.
— Навярно нищо не се е променило отпреди три години, когато ти беше вътре, тате. Също и сега не ни будят сутрин с филджан кафе. Но все се преживява. И нали ми носите все такива от хубави по-хубави гозби, та не страдам и от липса на сили.
— Биха или те?
Повторно движение на раменете.
— Е, без това не може. Но не беше нищо особено, тате, нямаше и стотна част от онова, дето препатих преди години на котленския път. И туй си е истина, тате, а не за да ви успокоявам — тебе и Райна.
— Какво се мъчеха да научат?
— Честна дума, и аз не разбрах. Онази черна душа ме е наклеветила нещо, ама един глас вътре в мене ми говореше, че беят — Боян очевидно имаше предвид Мусрат бей — не му беше повярвал и бе заповядал да ми хвърлят няколко тояги ей така, колкото да не е без хич.
— А другите в хапуса, сине?
— Както навсякъде под слънцето, и там един е по-добре, един по-зле. Но мога да ти кажа кой е най-весел, кой е най-тъжен и кой е най-злочест. — Бащата го подкани с кимване. — Най-весел е тоя неуморим лудетина Филип Тотю войвода, тате. Този човек знае, че ще омаже въжето, пък цял ден измисля какви ли не джумбуши, а нощем спи като праведник.
— Най-тъжен?
— Нашият поп Юрдан. И не защото го биха много пъти, скубаха му валма от брадата и единствен долу го държат с букаи на краката. Душата го боли него, защото от неговата кръв излезе гнусният предател. Тази мисъл го гложди ден и нощ, тате, съсипва го.
— А онзи? Предателят?
— Той пък е най-злочестият. Защото никой с никого не се е уговарял, но нито един не се намерва да размени дума с него, а заприказва ли той — обръщат му гръб. Прокажен да беше Аджема, пак щеше да се намери човек да му помогне. Сега, както е със счупен и подлютен от зла зараза крак, залък хляб или глътка вода да поиска, все едно че никой не го е чул. И ще видиш, тате, той няма да излезе жив оттука. И не от заразата — от човешкото презрение ще си иде.
Бяно Абаджи не каза нито: „Ашколсун!“, нито „Бог да му е на помощ!“. Просто прие нещата тъй, както ги чу.
— Сега вече мога да ти отговоря как си издействувах да се видя с тебе, Бояне. Ти вярно си угадил — наистина миралай бей е имал достатъчно акъл да разбере, че тебе и още неколцина нахакерне ви държи. И затова не ми отказа, когато му поисках тази срещата.
— Ако е така — за пръв път трепна Боян, — защо ни държи, защо не ни освободи?
— Точно затова съм тук, сине. Туй е, което искам да ти обясня И… — как да кажа? — да измоля прошката ти.
— А! Това пък как го измисли!…
— Изслушай ме добре. Можеш да го кажеш и на по-сигурните хора долу. Мусрат бей има ум в главата си и отдавна е разбрал, че този Юда Аджема, за да спечели благоволението им, е предавал наред виновни и невинни. Но той все е с надежда, че ще измъкне и нови имена от издайника. И си мисли нещо такова: ако пусна невинните, Никола ще разбере, че вече не му вярваме, ще се уплаши и ще млъкне. Тази е причината, задето беят продължава да ви държи.
Боян премисли думите му, после кимна: