— Кой знае, ако бях на мястото на миралая, може би и аз…
— А сега нека да ти кажа защо ти искам прошка, сине. Ти знаеш, моята дума все още тежи пред турчулята. Ако отида при големците и ударя по масата, надея се да сполуча да те измъкна. Искам да ми простиш, загдето още не съм го сторил. И ако ме разбереш, да ми позволиш да не го правя още до някое време.
Сключените вежди се вдигнаха нагоре — Боян наистина не го разбираше, учудваше се на думите му.
— Бащиното ми чувство се сблъсква с чувството ми на българин, сине. Едното ме кара да искам час по-скоро да те видя навън, сред нас, другото обаче ме съветва да те помоля да потърпиш още малко. Защото така, както знаем, че ти и още неколцина сте напълно невинни, ние — аз и другите ревнители на българщината — имаме в ръката силен повод да се борим за освобождаването на всички заптисани, не само на тебе и още едного или двамина.
— На всички ли, тате?
— Е, не до последен човек, разумява се. Как например да представяме за невинна божа кравичка един Филип Тотю Топалски? Ами че нали онези направо ще ни се изсмеят в лицата? А Никола Аджема? Ще се намери ли измежду нас един, който да се застъпи и за неговата свобода?
Ново продължително смълчаване.
— Разбирам, тате. И не едно — две неща разбирам.
— Кое е второто?
— Защо всеки българин в Сливен те има за светец и те поставя наравно хем със старите войводи, като Кара Танас и Алтънлъ̀ Стоян, хем с такива душеспасители като дяда Илариона.
— Хайде, хайде, сега и ти!… — смъмри го бащата и личеше, че тези думи наистина са го смутили. — Важното е да си ме разбрал и да не ме кориш. Пък аз се надявам, сине, че чакането ви няма да е дълго.
— Само така, за душевна бодрост ли го казваш, тате, или…?
— Не, наистина говоря. И можеш да го кажеш и на своите. Разчу се, че кръщелникът Панайот с юнаците си се е прехвърлил в Сърбия. При това положение Мусрат бей няма какво да прави повече тука и се канел наскоро да се прибере в Цариград. А стане ли това, най-висш началник в Сливен ще бъде пашата на казак-алая. Паша е той, ама вътре в себе си не е престанал да бъде славянин… Та остане ли властта в ръцете на Мехмед Садък паша, тогава ние, общинарите (е, ти разбираш — не всичките, но неколцината по-здрави българи), ще се явим пред него и ще положим усилия покрай вас, дето сте с доказана невинност, да измъкнем и колкото се може повече от задържаните.
— Иска ли питане, тате? Аз няма да съм твой син и внук на дядо си, ако не приема каква да е жертва, за да бъда полезен на нашите.
Шишкавият кятибин до прозореца се размърда — доскучало му беше да зяпа навън и да слуша бъбренето на тези двамата.
— Стига толкова — каза. — Като е речено свиждане, то не значи да стърчите тук цял ден и да си лафите. — И кимна към арестанта: — Хайде!
— Като не ни даде да се поздравим, не можем ли поне да се сбогуваме, аго? — попита Боян, но баща му превари отговора на кятибина:
— А, не, няма да се сбогуваме, сине — каза Бяно Абаджи на турски. — Ще си кажем само довиждане, пък за него можем без прегръдка.
Малко по-късно Боян Силдаров беше отново в зандана и се мъчеше да приспособи очите си към тъмнината и ноздрите — към невъобразимата смрад. Другите задържани, познати и непознати, се струпаха около него и заваляха въпроси:
— Биха ли те, Бояне?
— За какво те изпитваха?
— Кой ще е следващият?
— Не усети ли някаква надеждица?…
Боян помисли една дълга секунда, после си рече, че може да каже част от истината на тези хора. Но трябваше да го каже по такъв начин, че дори да имаше издайник и турско ухо между тях, да не навреди нито на себе си, нито на другите.
— Примката около вратовете ни ще се поотпусне, братя — заговори предпазливо. — Не, не ме биха, нито ме изпитваха. Напротив: баща ми е измолил да се срещне лице в лице с мене. Туй говори само по себе си, нали?
— И какво научи от Бяно Абаджи?
— Че наистина гневът на турците се бил поуталожил. В близките дни и строгостта им към нас, затворниците, щяла да намалее, и доста освобождавания се очаквали. Разбирате ли, братя? Няма да мине много и ще се върнем при челядта и работата си. И нека се помолим богу това да стане по-скоро.
Като каза последните думи, Боян се прекръсти с упование. Всички около него последваха примера му, мнозина зашепнаха молитви. В спарения и зловонен въздух на тъмницата трепна и засия надеждата, — най-голямата благодат за затворника.