— Разбирам — без ентусиазъм потвърди Панайот Минков. — То е нещо като победата на Давид над Голиат, както е разказана в Библията. Там е нещастието, че нямаме сили да повторим легендата.
— Защото някак си си мислите, че непременно ние, тези шест чифта ръце, трябва да свършим цялата работа. А забравихте ли, приятели, че турците зоват Филип Тотю „Хвърковатия“, понеже вече два пъти се е спасявал от същото или даже още по-тежко положение? — И като видя и усети, че другите се пооживиха, добави: — Нашето трябва да бъде да дадем прашката в ръката на Давид, за останалото нека да се доверим на собствените му ум и сръчност.
— Дявол да го вземе! — изруга Кебеджията. — Продължавам да не вярвам, ама поне нищо не пречи да опитаме, а?
— Прашката… — произнесе замислено Русчо Миркович. — Туй също не е малка задача, братя. Как се стига до най-дълбоката дупка на тюрмата, че да занесем там прашката?
— Това трябва да свърша аз — каза Бяно. — И не защото от мен произлезе акълът за бягството. Трябва да го свърша аз, защото имам син в кауша и това ми дава право да заместя снахата и лично да му нося храната. Рекохте, осъдените на смърт ги извеждат веднъж на ден, за да свършат нуждите си. От вас искам само едно — да изучите по кой час ги извеждат. Другото поемам върху себе си.
Дълго мълчаха петимата мъже, после Панайот Минков каза за всичките:
— Какво пък, и аз ще река като хаджи Никола: ако няма да успеем, поне нищо не пречи да опитаме.
— При едно условие — заключи Стефан Гидиков. — Опитването в никакъв случай не бива да бъде с цената на риск за господина Силдарова.
Умълчаха се — по-дълго от когато и да било в днешния ден. Най-сетне Русчо Миркович размърда скованите си плещи и кокалите му изпукаха:
— Е, какво? Комай се разбрахме за всичко… Можем да поемаме надолу, а?
— Не — обади се Никола Кебеджията. — Има още едно, за което искам да поприказваме. Доколкото помня от разказите на дядо поп Димитър Черното, Юда Искариотски се е обесил след предателството си. Пък на̀ — мина толкоз време от тукашното предателство, а на нашите юдовци не им е проговорила съвестта. Туй не налага ли ние да станем съдниците?
— Ако думата ти е за Аджема — каза Бяно, — задачата ще е толкоз трудна, колкото и да дадем прашката на Давид-Тотю войвода…
— Пък и няма нужда — подкрепи го Панайот Минков. — Оня ден чух в конака, че раната му не само не заздравявала, а се подлютила още повече. И ако е вярно, до една неделя ще го прати в гроба.
— Не говорех за Аджема, бог да го убие. Една по-стара сметка за уреждане имаме ние с двама юдовци, ще стане повече от година, откакто стои пред нас неплатена. Такива двоица юдовци, на които сребърниците се казват лийакат нишанъ̀…
— Аха! — чу се едновременно от много уста. А Анастас хаджи Добрев прибави:
— Прав е хаджи Никола. И е срамота, че за тази неразплатена сметка не се сетихме ние, младите, а той.
— Не знам дали сте справедливи, като искате да им мъстите — замислено произнесе Бяно Абаджи. — Евтим Димитров загуби Златина, най-скъпото нещо в живота му. И колчем го виждам, все чета мъката от тази загуба върху неговия образ…
Всички до един настръхнаха срещу него при тези думи.
— Прочетохте ли я тази мъка, господин Силдаров — почти извика Анастас хаджи Добрев, — също и когато му окачваха ордена?
— Който скърби по загубена дъщеря — добави Миркович, — той ходи да пали свещи по черквите, а не да издайствува пред поробителя. Курбан за Златина ли бяха десетиците хора, които изпатиха лани?
Бяно усети как остава сам срещу всеобщото мнение, та не се опита да защити повторно чорбаджи Евтим и сина му. Пък дълбоко в себе си и сам не беше напълно убеден, че скръбта им по Златина може да ги оневини за грозната им постъпка.
— Аз продължавам да настоявам Евтим и Йосиф да получат лийакат нишанъ̀ и от нас — смръщено прецеди Кебеджията.
— Вярно, издайството трябва да получи награда и от нас — съгласи се Стефан Гидиков. — Иначе черните души помежду ни ще захванат да мислят, че то остава ненаказано. — И се обърна към Кебеджията: — Ти сигур си мислил по тая работа, хаджи Никола.