— Не крия. Мислил съм, и то не една и не две нощи. И ето що съм намислил. Ние всички в града сме непрекъснато под окото на сеймените и техните шпиони. Но Стара планина отново не е сиротна, братя. В нея пак има народни отмъстители.
— Аха! — повторно възкликнаха мнозина с разбиране.
— Там е Дядо Желю — продължи Кебеджията — и води отбрана дружина. Нека ние да му кажем мъката си, пък да оставим той да стори нужното нататък, както сам го реши.
Всички се съгласиха. Само Русчо Миркович запита предпазливо:
— Всичко хубаво, ама как да известим Дяда Желя?…
— Щом имам вашето съгласие, оставете това на мене.
И след малко „зияфетчиите“ си тръгнаха.
Като прибираше след тях, Бяно си каза, че това навярно е първата гощавка в Сливенския балкан, след която гювечът да е останал едва-едва наченат и бъклицата — пълна…
12.
И тази сутрин ги изведоха за естествените им нужди. Това можеше да направи което и да е заптие, но го стори пак Али бьолюкбаши; нему доставяше животинска радост да води на синджир като добичета живи хора, та не се лишаваше от това удоволствие и в негово име изтърпяваше смрадта и задухата на най-страшната дупка на затвора.
И тъй, изведе ги Али бьолюкбашията и свали синджира от халките на вратовете на петимата — шестия от „венчаните за бесилката“ (това име, пълно със зловещ хумор, беше измислено пак от него, Али, и той винаги го казваше на български) не вързваха за синджира, оставяха му малко по-голяма свобода. Филип Тотю нищо повече не мразеше от Али, този бивш пладнешки разбойник, но се насилваше да потулва чувствата си и даже да влиза в разговор с него — така не само открадваше по няколко допълнителни глътки чист въздух за себе си и другарите си, но и понаучаваше това-онова, което ставаше в конака или навън в града. Така постъпи той и днеска. Спря до бьолюкбашията и му предложи кесията си с тютюн и тънките си хартийки. Не се посвени Али, възползува се от тютюна на затворника, но го избута от другата си страна:
— Не ми стой откъм вятъра — каза му. — Така вонята ти ме бие право в носа.
Преглътна Филип Тотю и мина от другата му страна, запалиха и поведоха приказка.
— Какво става, аго? Защо ни мъчите нас, младоженците? Уж сме венчани за бесилката, пък на̀ — мина неделя и не ни давате да легнем с булката, що сте ни избрали…
— А, и това ще стане — изкиска се турчинът, който по своему се възхищаваше от мъжеството на войводата. — Само да дойде от Стамбул благослов за венчавката и… готово…
Разговорът продължи все в същия дух. Но докато се насилваше да се глуми с противния изверг, Филип Тотю долови, не, просто с тялото си усети нечии очи да го пронизват настойчиво. Хлъзна поглед наоколо. И наистина отсреща, при външната порта на занданското дворче, плещест възрастен мъж стоеше с торбичка в ръка и не откъсваше очи от него. Докато отговаряше на поредната дивашка закачка на бьолюкбашията, той огледа човека. Беше шестдесетина или малко повече годишен, със силно прошарена, почти бяла коса и подстригани мустаци, но иначе личеше, че е с яко телосложение и не би се дал и на къде-къде по-млади от него. Войводата можеше да се закълне, че пръв път вижда този човек, ала все пак нещо в острите му черти му се струваше странно познато. Много по-късно през този ден, когато седеше в килията с врат, закован о стената, той внезапно се сети къде бе виждал тези характерни линии на лицето — имаше ги, макар и с двайсет-трийсет години по-млади, един от свестните мъже оттатък, в общото отделение на затвора, по име Боян.
На другата сутрин беловласият човек беше пак там, при дворната порта. Той предаваше храна за сина си и изчакваше да му върнат опразнените от вчера тасчета (срещу приличен бакшиш заптиетата правеха този род услуги), но заедно с това през цялото време не отместваше своя упорит поглед от него, войводата. Когато забеляза, че и Филип Тотю го гледа, той едва видимо кимна. Филип Тотю размисли бързо, пък си рече, че не ще загуби нищо от един поздрав и отговори по същия начин.
Когато на третия ден се видяха отдалече, непознатият вече не се задоволи с кратък поздрав, а направи такъв знак, който трябваше да означава „върви подир мене“. Това отначало много озадачи войводата, но съвсем скоро той разбра истинското му съдържание. Бащата на Боян Силдаров заприказва нещо оживено със стража до вратата и онзи му показа къде са нужниците. Той отиде, побави се там малко и излезе. Като минаваше през двора, отправи към Тотю един последен поглед — целия пълен с разум и надежда — и повече не се обърна към него.