— Е, хайде да се запознаем — поде Дядо Желю; докарваше гласа си така, сякаш му е все едно дали тук ще си хортува пет минути, или пет часа. — Ние, чорбаджилар, сме неколцина от онези, заради които вашият господ Абдул Азис хан ви удостои с почетни нишани. Пък ако държите да научите и името ми, то е Желю. Дядо Желю. Аха, виждам, че не стига до ушите ви за пръв път…
Последните думи той каза, защото при изговарянето на името му бащата и синът се олюляха — явно бяха на границата на припадъка.
— Сторихте ни голяма почит лани — продължи войводата по същия начин. — И тъй като ние не сме неблагодарници, дойдохме да ви се наплатим по справедливост. Какво? — попита чорбаджи Евтим. — Искаш да ни кажеш нещо ли? Добре, ще ти извадим парцала, чорбаджи. Но нека още отсега да те предупредя: излишно е да викаш, зер аргатите ви са извързани, а цялата махала е завардена от наши другари. Ти — кимна към Тодор Харбоолу, на когото от анадолския шал се виждаха само очите. — Освободи му устата. Що имаш да ми кажеш, чорбаджи?
— Вземете ни каквото искате, господин войводо — не каза, а почти изплака Евтим, — само душиците ни пощадете. Каквато и вина да имаме, не сме чак заслужили от християнска ръка да погинем.
— Аха, неотричането е все едно признание — доволно се подсмихна Дядо Желю. — Ашколсун, значи е останало ей толкънцък човешка чест в тебе, чорбаджи. Туй ще се има предвид, когато след малко ще те съдим. — Сетне се обърна към своите: — Е, що, момчета, да уважим ли просбата на негова милост? Или да резнем главата поне на единия?
Онези отново се разтрепераха. Йосиф се отпусна на колене, по лицето му се стекоха сълзи, неясен шум избълвна от гърлото му, но се удави в чорапа между зъбите.
— Зависи как ще си откупят вината, войводо — рече Христо Кавлаклията. — Да видим откупа, пък тогава да решим дали стига за две предателски чутури.
— Така да бъде — съгласи се Дядо Желю. — Хайде, чорбаджи, води ни при сандъците със златото. И си опичай акъла: решиш ли да хитруваш, ще станеш свидетел как ще отрежем главата на тоя лихварин, сина ти.
Евтим не се опита да хитрува. Той наистина им предаде всичките пари, които имаше в къщата — негови и на Йосиф, — а те бяха толкова, че дори Дядо Желю, през чиито ръце беше минало много злато, ахна пред плячката. А после, когато разпределиха алтъните и грошовете в две торбички, хайдутите видяха бая зор, дорде ги изнесат в Балкана.
— Аферим! — възкликна Стоян Арнаудов при тази гледка. — Не сте били за оплакване вие, чорбаджилар…
— Да смятам ли, че съм откупил двата ни живота, господин войводо? — с надежда попита Евтим Димитров.
— Колкото е до парите — откупил си ги — призна Дядо Желю. — Ала само парите не стигат, чорбаджи.
Евтим облиза пресъхналите си до пропукване устни — беше чувал някой път народните отмъстители да осакатяват виновниците, уши да им отсичат, лица да им обезобразяват „за спомен и поука“.
— Какво друго, господин войводо? — попита.
— Още три, не, още четири неща, чорбаджи. Ти и синът ти ще отнесете един пердах, без него ще е грях да се разделим. Но освен това ще искам още лихварските тефтери на сина ти, двата лийакат нишанъ̀, дето получихте на наш гръб, и… И какво беше другото? А, да, последно ще ми дадеш и шепичка брашънце.
— Какво, какво?
Същия въпрос го имаше и в очите на хайдутите, но те не го изразиха гласно.
— Шепичка брашънце казах.
Започнаха с тефтерите на Йосиф. Късаха ги на листове и ги тъпкаха в оджака, та се разгоря не огън, а цяла клада.
— Ех — прошепна Гунчо, докато подаваше листовете, а пламъците лакомо ги поглъщаха, — не допущах, че такъв огън лумва от човешката мъка…
— Аз да бях — обади се Тодор Харбоолу, — щях да дам огъня на цялата къща. И с тия двамата хубавци в нея.
— Ти луд ли си? — сгълча го Дядо Желю. — Ами невинните ратаи долу? А комшиите? Нали ще изгориш и тях?!… Я вместо да измисляш таквиз нелепици, вземи да забъркаш малко лепило с туй брашънце.
После дойде ред на пердаха. Запретнаха нощните ризи на бащата и сина и ги повалиха на пода. Гунчо и Тодор от сърце помолиха войводата да остави тази част от казънта само на тях двамата — че миналата година и Гунчо, и Харбоолу бяха минали през тюрмата заради издайствата на тези чорбаджии. Дядо Желю не им отказа, съгласи се. И двамата младежи с примерно усърдие се наплатиха на Евтим и Йосиф — за своите си ланшни теглила и за теглилата на всички, които заедно с тях бяха препатили в хапуса.