… На сутринта случаен посетител най-напред откри навързаните в собичката слуги и ги освободи. След това всички заедно се качиха горе. И попаднаха на гледка, каквато нивга друг път нито е виждани, нито е чувана:
Вързани като пашкули и с по един чорап в устата, на пода на одаята лежаха по корем Евтим и Йосиф Димитрови. Бяха със запършени нагоре ризи, а месата им от кръста до табаните бяха на сини и червени ивици, не липсваха и петънца засъхнала кръв. Но най-необикновеното беше, че на левия бут на всеки от двамата с тесто бе залепен по един султански лийакат нишанъ̀…
Когато в конака се разбра за този подвиг на Дядо Желю и хайдутите му, пратиха подир дружината им небивала потеря, вдигнаха също башибозука от цялата кааза. Една неделя претърсваха Балкана, ала от нея ни вест, ни кост… И нямаше как да я намерят. Още през нощта, като се изтеглиха на безопасно място, Дядо Желю раздели плячката между момците, разпусна дружината и всеки пое към предварително подготвеното си укритие. А докато самия него още търсеха под всяка шумка на Сливенския балкан, той вече бе минал Дунава и се шляеше безгрижно по влашките улици.
Излишно е да се казва, че през цялата зима разказът за наказанието на двамата чорбаджии-изедници беше най-сладкото мезе при всяка среща на сливналии.
А когато научил за разплатата над Евтим, скованият от болестта Добри Желязков вдигнал очи към небето и произнесъл следните думи:
— Отмъстен съм, сега вече мога спокойно да умра…
Втора част
Наред, кой своя правда желае, мила свобода и прелюбезна, трябва с оръжье да я добие, с жертва голяма и скъпоценна.
Четицата на Филип Тотя, колкото тя и да е скромна… стресна най-чувствително босфорските аги, тя обърна вниманието на цивилизованата Европа върху българите, най-после тя даде право за гражданство на новата дума комита, дума, която беше начало на турското пропадане.
1.
Измина година… Втора…
Преваляше вече третата…
2.
Времето човека не чака, човек чака времето.
Като размери и подреди губерите в коритото, Бяно без бързане се качи нагоре срещу течението на реката, приведе се, освободи дъсчената преграда на яза и водата с весело и нетърпеливо бълбукане се втурна в измазаната и винаги светеща от чистота вада. Старият човек се загледа. Какво беше това? Наистина ли планинска вода се щурваше току под краката му и изчезваше към долапа, или туй беше самото Време — забързано и неудържимо, което зърваш за миг и после завинаги загубваш из очи? Погледнеш ли през тясно прозорче, ти виждаш само мимолетния блясък на вадата-време и си казваш доволно: аха, ето го, тука си е. Застанеш ли обаче до брега на улея, ти сякаш имаш пред себе си цялото Време — онова, което идва отнякъде, само за едно мигновение те залисва с радостите и скърбите, със сполуките и неудачите на ежедневието и след малко вече е отлетяло някъде нататък, откъдето никой никога не го е видял да се връща. Приятелства и вражди, големи надежди и големи разочарования, ярки удачи и тежки загуби — всичко избледнява и някак си посивява, слива се в едно, щом го погледнеш като вода, която е текла и шупвала в нозете ти от напиращите в нея вътрешни сили, а после се е отдалечило и отдавна-отдавна е отнесло със себе си онова, което до влудяващ възторг или до уж изпепеляваща тъга е разтърсвало живота ти.
— „Вода донела, вода отнела“ — прошепна сам на себе си Бяно познатата поговорка.
Без да откъсва очи от бързоструйната бара, Бяно Абаджи приседна на брега и се остави на мислите си. Какво всъщност бе донесла и какво отнесла водата през последните години? Като си претакаше през ума събитията след вихрушката на онази паметна 1863-та, старият човек си казваше, че това бяха години на затишие след бурята. Ако беше летописец, от онези, които отбелязват важните случки по белите полета на книгите, какви щяха да бъдат приписките на Бяно? Скромни, твърде скромни:
Стара планина действително нито едно лято не остана без закрилници народни — идваха тук четици, оглавявани от Дядо Желю, от Стоян Папазов, шурея на Панайот Хитов, от младия, но вече прославен Хаджи Димитър, от едно ново име по тези места — Стефан Караджа, роден наблизо, в Ичме, Ямболско, но отраснал в Горна Добруджа и Тулча, а сега, в края на лятото