— А Кутьо! — укорно възкликна сам на себе си Бяно. Укорно, понеже от цялата дълга поредица на починалите през тези две години Кутьо Ганчев в края на краищата му бе най-близък роднина, мъж на единствената му дъщеря.
Как си отиде Кутьо, просто не се разбра. Някои говореха за преумора. „Дамла̀“ — отсъждаха други. „Просто му било писано“ — примиренчески заключаваха трети. Когато Димитър, най-големият от тримата Кутьови синове, дойде на долапа, за да извести за тежкото заболяване на баща си, той вече бил на легло; силно го боляло сърцето, че чак се превивал на две, думите му едва се разбирали — това описа момчето. Разбира се, Бяно веднага спря долапа и забърза към града. И пак пристигна късно: когато влезе у Кутьови, възрастни комшийки вече бяха измили мъртвеца и сега го обличаха като за представяне пред бога, а Руска седеше на двора и мълчаливо кършеше пръсти. Ала като вдигна очи към баща си, той видя, че са сухи. Туй е от кръвта на тате — каза си Бяно. — Руска не е чак като Трънка, но и тя е наследила от онази твърдост, която дава сила на човека да отива и на бесилката с песен…
„Последните му думи бяха за тебе, тате — рече му Руска, след като той стисна мълчаливо ръката й и прекара пръсти през немирните косици на Андон и Ганчо, по-малките момчурляци. — Искал бил да ти се извини, за прошка да те помолел…“
Вярно ли беше това или добричката Руска търсеше посмъртно да помири и сближи тъста и зетя? Бяно не зададе въпроси и прие нещата тъй, както дъщеря му ги казваше. Пред лицето на смъртта няма място за дребни дрязги и стари гарези.
„Жалко, че съм закъснял — каза. — Може би и аз трябваше да му поискам прошка за неволен грях.“
„Ти не закъсня, тате, Кутьо избърза. Повтори го болката и…“
Като минаха погребението и първите струвания, Бяно предизвика нов разговор с дъщеря си. Заговори я за невъзвратимостта на сполетялата я загуба и веднага насочи приказката към бъдещето. Изтъкна й колко несгодно — че и опасно! — е да живее сама вдовица с неотраснали синове и простичко й предложи да се прибере при него, в бащиния си дом; стар е той, вярно, но все пак ще е мъжка закрила — за нея и за децата. В отговор Руска само поклати глава:
„Не, тате — отказа му уж кротичко, но отвъд тази привидна кротост се усещаше нещо като желязна воля, ала обвита във валма памук. — Няма да се върна вкъщи. Премислила съм всичко.“
Къде беше чувал Бяно подобни думи? Защо му се струваше, че те не се произнасят за първи път пред него? Напрегна се и си спомни. Преди много, много години, в страшните дни на Преселението, така бе разговаряла с него Трънка. Така и все пак по-различно — същото бе казала тогава Трънка, когато говореха до току-що разсечения труп на мъжа й, и все пак не съвсем същото — при нея желязото не беше обвито с нищо меко.
Руска сякаш отчасти прочете мислите му, защото се почувствува задължена да му обясни:
„Каква ще е разликата, ако ще съм при тебе или у дома, тате? Закрила, казваш. Но каква закрила ще е тя, щом ти по цели седмици не слизаш от Барите? И още…“
„И още?“ — поощри я бащата.
„Да, има и още нещо, тате. Не се засягай, но аз искам занапред да живея и да оставя спомен не като дъщеря на Бяно Абаджи, а като жена… е, и вдовица на Кутьо Ганчев. Така разбирам аз ориста на жената, тате: след венчилото да се раздели със стария си дом и да се обвърже — за добро или за зло — с новия… Същото е и за момчетата. Нека те да си останат братя Кутеви, а не на Бяно Абаджиев внуците…“
Както и преди тридесет и пет години в разговора с Трънка, Бяно пак разбра, че просто е излишно да настоява — слово като мед да се лее от устата му или да удря с тежки пестници по масата, Руска нямаше да измени на решението си. Все пак попита: