— Напълно сте прави, ефендилер — почеса се по врата Терджан Гюрсел. — Е, хелбете, никой не очаква от вас — впрочем нито от нас в Едирне — да предотвратяваме войни или да смачкаме мутрите на разните там хъшлаци. Но работа и за нас има, ефендилер. Даже две големи работи, тъй го рече негово превъзходителство в Русчук, когато някои му зададоха въпроси, подобни на вашите. Ние трябва да удесеторим следенето на раята и да долавяме бунтарските й замисли, докато още едва-едва се помержеляват в главите й, това първо. И второ, да удсесеторим готовността на правоверните за действие — независимо дали то ще бъде за да се смачка една буна тъдява, или, да речем, да се воюва на Дунава или в планините на Черна гора.
— Е, това ние и без предупреждението на Мидхат паша непрекъснато го правим — каза мютесарифът, но гласът му не прозвуча особено убедително.
И с това щеше да приключи важният разговор с Терджан Гюрсел бей, муавин на одринския валия, ако Али ефенди не беше задал още един въпрос:
— А какво вярно има в мълвата, бей, че оня чапкънин Раковски берял душа?
— Чак да бере душа май не е истина — с нещо като усмивка отговори гостът. — Охтиката от години гризе дробовете му, туй е вярно. Вярно е също, че в Русия болестта отведнъж се е засилила, нашият човек захванал начесто да храчи кръв. И оттогаз при него непрекъснато била една от сестрите му из Котел, някаква луда крава, тъй я описват. Ама чак да бере душа… — Терджан Гюрсел отново помръдна дебелите си рамене. — Човек, що бере душа, не запрята ръкави да прави „Върховно началство“ и да стяга чети, не, цели алаи, за да пакости на падишаха…
Кадията разпери ръце и погледна с упование към небето:
— Аллах… Да чуя веднъж, че тоя душманин се е представил горе, ще опъна за правоверните една трапеза оттука чак до Ямбол…
Никой не му възрази.
4.
Като чу гласове в метоха, чорбаджи Евтим се изненада: где се е чуло и видяло посред божи делник сливналия да си остави работата и да тръгне по лаф-мухабети? Той поне не познаваше християнин в този град — независимо дали тежък търговец, или фукара абаджия, — способен на такова пилеене на време, пък на̀, горе вече се бяха събрали неколцина.
Приблизително такива мисли се въртяха в главата на чорбаджията, докато, задъхвайки се и пуфтейки, бавно изкачваше тежкото си тяло към онази одая на метоха, където обичайно се събираха общинарите. Бутна вратата и влезе. Мъжете вътре го разпознаха, преди още той да приспособи очите си към полуздрача, и се надигнаха да го посрещнат на крака; само един се поколеба, но и той последва останалите. Евтим се вторачи първо към него. Беше, разбира се, Йоргаки — той отколе се разпъваше на кръст от мисълта, че божем е кмет и пръв измежду първите, пък все трябваше да се съобразява с него, Евтим Димитров. Останалите в одаята бяха хаджи Гендо и Никола Феслията.
„Ясно! — каза си чорбаджи Евтим. — Йоргаки ни събира по никое време, анджък за да не се случи някой от онези…“
Преди трийсет-четиридесет години за „онези“ той щеше да употреби думата „торлаци“. Да, но за торлаци и елини отдавна, много отдавна не се приказваше в Сливен. А Евтим още не си бе измислил прозвище за общинарите — тях по неписано правило никой в града не зовеше, както се следваше, чорбаджии, — такива като Панайот Минков, Бяно Абаджи, главния учител Чинтулов, Русчо Миркович или оня хайдутин в попско расо Юрдан, които не можеха да се определят като бунтари, ала все теглеха общинските работи в такава посока, че нарушаваха установения от старите времена ред. Каза си всичко това чорбаджи Евтим и докато отговаряше на поздравите, продължи да търкаля през мисълта си:
„И само това ли останахме, боже мой? Аз, Йоргаки, и тия двамата, дето нивга не са родили нещо със собствените си глави, а са способни само на еветчилък към изреченото от кмета? — И въздъхна в себе си: — Лесно му е било някога на тате. Тогаз, преди Бяно Силдаров, първия торлак-общинар, да намери място между тях, целият съвет му е бил в ръката. Нека да дойдеше сега, да го питам аз как се управлява този град, в който по-лесно ще намериш турчин да спазва забраната на Пророка, нежели християнин да изповядва веруюто на «елините», благородните…“