Усети, че покрай тези невесели мисли е изпуснал нещо и докато заемаше място на миндерлъка, каза:
— Ще ме прощаваш, Йоргаки чорбаджи, не те чух добре…
— За Йосиф попитах. Няма го в града ли, що ли?
Въпросът тайничко поласка бащата: Йосиф още не беше избран за общинар, но ето — когато е за важни работи, търсят го.
— Не рачи да дойде — отговори. — Нали се е заплеснал по една фуста и се стяга да вдига сватба — такъв човек не го търси за работа.
В гласа му прозвуча почти неприкрито неудоволствие, което четиримата в метоха разбраха добре. Противно на обичая, който открай време господствуваше сред хората и семействата от тяхната черга, Йосиф нямаше намерение да се жени за мома от сой — в случая това означаваше семейство, което да е богато и да произлиза от предишното „елинско“ съсловие, а се бе заплеснал по една… дето просто да му се не начудиш на акъла. Защото Таша хаджи Йовкова имаше една гола хубост (нея никой в Сливен не си изкривяваше душата да отрече), но иначе не притежаваше нищо. Е, не можеше да се нарече сиромахкиня, но още баща й беше средна ръка онбашия във фабриката — това означаваше нещо като майстор на малка група, — пък след като почина преди десетина години, семейството му, вдовица с две дъщери, доста трудно свързваше двата края — главното му препитание идваше от златните ръце на Иринка, майката, която себе прочула като опитна шивачка. А за произхода — да не говорим: приказваше се, че баща й Нойко хаджи Йовков бил по майчина линия от коляното на оня хаджи Нойко Завераджията, който преди петдесетина години отървал въжето, защото се престорил пред турците на луд, а синът му хаджи Людскан бил от най-ревностните следовници на бунтаря Иван Селимински… Подхождаше ли такава мома да намери място под покрива на човек като Евтим чорбаджи? Пък когато приятели на Евтим — Йоргаки например — уж случайно бяха се опитали да разкандърдисат Йосиф и да му отворят очите за истината, той се задоволяваше да им отговори със смях: „На жената соят е като на ланшната зима снегът: ашладиса ли се тя към новото си семейство, отпиши я от стария й джинс. Не стана ли същото с Руска Кутьо Ганчева, а? Кой си спомня днес, че е от семето на Георги Силдаря и Бяно Абаджи? А за пари не искам и да знам — аз имам за две жени, пък баща ми…“
— Е, казвай, кмете — тежко и с нотка на умора рече Евтим, след като нагласи дебелите си меса върху миндерлика. — Трябва да е нещо много сериозно, за да ни събираш посред бял делник, а?
Както седеше на своето място, Йоргаки целият се извърна към него. Беше все така висок, едър и представителен, както в по-младите си години, само раменете му вече бяха едва-едва прегърбени и в косите, които се подаваха изпод феса, и в грижливо разресаните мустаци сребрееха бели косъмчета.
— Ще прецениш сам, Евтиме — пое спокойно тънката нападка, която се съдържаше между думите на чорбаджията. Сетне кметът пое дъх и каза: — Ония хъшлаци в Букурещ са ни погодили страшен кюлаф. Изпратили са мемоар до султана в Цариград и същевременно са го напечатали във всички вестници по Европата. Искат България и Турция да станат нещо като „единство в двойна плът“, както…
— Както в Австро-Унгария, а? — Хубавите вежди на Евтим, обикновено като изписани, в един миг се прекъснаха от дълбока бръчка.
— Както в Австро-Унгария — потвърди — Йоргаки. — Същата самостоятелност за двете, само гдето начело няма да е апостолическият император, а „правоверният“ падишах.
Вестта наистина беше важна. И нещо повече — неочаквана и зашеметяваща. Чорбаджи Евтим почувствува нужда да се съсредоточи, да размисли. Онзи глупак Феслията обаче не му даде възможност:
— Що ще рече туй мемуар, господин кмете?
— Ей таквоз, шарено! — сряза го Евтим, но Йоргаки не беше така строг и обясни; не можа да се разбере дали го стори, за да не остави своите хора без подкрепа, или за да покаже доколко е „на ти“ с речника на висшата политика:
— Мемоар е французка дума — каза. — Тъй се нарича, когато на цар или император писмено се даде молба или заявление за нещо си.
— Аха! — по своему го разбра Никола Феслията. — Нещо като арзухал, както му думат турчулята.
— Абе „нещо като“, ама не е баш „като“ — продължи да го поучава кметът. — Зер арзухал можем да дадем ти и аз, докато мемоари праща само господар на господар…