— Що думаш, Йоргаки!? — трепна не на шега хаджи Гендо. — Мигар оня чапкънин Георги Раковалъ̀ се е провъзгласил за княз или цар?
Йоргаки забеляза как с всяка секунда все повече „кипва келът“ на Евтим Димитров и се опита да предварди приближаващата буря:
— Абе хора, недейте задава тъпи въпроси бе! Кой може да се самовъздигне в цар, без да има царство под властта си?
Феслията не разбра усилията му и продължи да налива масло в огъня:
— Тъй де, хаджи Гендо! Всеки може да дума „Аз съм чифликчия“, ама колко пари му чини думата, когато целият му чифлик е лехата с лук и зелен боб в задния двор?
Чорбаджи Евтим не успя да се удържи повече. Или по-точно — удържа се, но само наполовина: не избухна и не наруга двамата празноглавци, но с глас, който не търпеше възражение, се освободи от тях.
— Е, чухте най-важното, хаджи Гендо и ти, Никола. Сега най-разумното ще е да се разделим. Като идвах, зърнах насам един от онези. — Нека припомним, че „онези“ бяха общинарите, които не само не играеха по свирката на Йоргаки и Евтим, но най-често налагаха на тях собствените си решения. — Ако подушат, че сме се събрали… Я поизлезте и дръпнете един тегел по чаршията. Нарочно гледайте да ви видят, та да разберат, че не шушукаме настрана от тях…
Повелята му доста смути двамата чорбаджии, но те не дръзнаха да се противопоставят и подвивайки опашки, излязоха. Като останаха сами, Евтим каза недоволно:
— Не мога да проумея защо ги водиш, тия! Когато е да се гласува нещо в общинските работи, тогаз разбирам. Ама щом е за нещо сложно и тънко като днес…
— Аз мислех — заоправдава се Йоргаки, — че трябва всинца…
— Всинца! Всинца! — надигна глас другият. — Щом му трябва акъл, лъвът ще повика за съвет Кума Лиса, не магарето. — След кратко замълчаване продължи по-тихо, но и по-загрижено: — Втасахме я, ако е вярно туй, което ни разправи одеве, кмете.
— Ако не беше вярно, нямаше да те викам по никое време, Евтиме.
— Хайде, нека почнем отначало. Кой е подал мемоара до султана? Раковски ли?
— Аман от тоя Раковски! — въздъхна с дълбока искреност Йоргаки. — Носят се разни приказки, че охтиката вече му крояла ковчега. Едната му сестра се върнала тези дни от Букурещ, другата отишла да го гледа — бил пътник, казват. Ех, да рече да пукне, ще дам софра, каквато не е запомнена в Сливен.
— Половината масраф ще е от мене, само да стане!
Странно съвпадение. Или кой знае — може би не беше никак странно. Тъй или иначе турските първенци и българските чорбаджии почти по един и същ начин се канеха да празнуват „на софра“ в случай, че се чуеше за смъртта на най-личния българин на епохата.
— Не отговори на въпроса ми, Йоргаки — напомни след кратък размисъл Евтим Димитров. — Раковски ли е написал мемоара? Просто не мога да си представя, че той, дето се изприщва от името на султана, ще е…
— Не е Раковски, Евтиме. Българският таен комитет го е написал и подал. Ама ще знаеш, това не е по-малко чудновато. От една страна, да правиш комитети и да въоръжаваш комити за въстание срещу султана, от друга страна, да каниш султана да се короняса за цар на Българско. Ти ги разбери, ако можеш. За мен дойде непосилно.
— Тази игра с мемоара е толкоз тънка, че не мога да си я представя без Раковски, ама нейсе, нека не садим на дъното ряпа. По-важно е как са погледнали на него агаларите в цариградските сараи.
— За това още няма никаква вест — вдигна рамене кметът. — Нали ги знаеш колко са чевръсти… То ще има да умуват, да теглят на везните, да се допитват до ингилизи и френци…
За малко се умълчаха. И до метоха стигнаха далечните шумове на Аба пазар и на Тевната чаршия.
— Докато агаларите се намъдруват, ние, тези като тебе и мене, ще бъдем най-зле — изпъшка по едно време Евтим. — Просто сме наникъде. Ако подкрепим мемоара, ще излезе, че падаме нещо ортаци с хъшовете от Влашко. Ако пък го отхвърлим и оплюем, а агаларите го възприемат, сетне и турци и българи ще рекат — на̀, тия са против султана. Както е речено, нито да кихнеш, нито да пръднеш…
— Има и трето „ако“, Евтиме, и то не пада по̀ стока от другите две. То е, ако издигнем глас, че не сме съгласни на никакви промени и искаме всичко да си остане както досега.
— Което, казано между другото, си е най-доброто — вметна Евтим.
— На мен ли го казваш? — изкриви устни кметът. — Да, ама сторим ли го, за нас живот в Сливен няма да има. Всичко, което не носи чалма, ще наскочи срещу ни. — И напомни: — Не ми се гради отново къща, Евтиме. Че подлудеят ли тукашните хайдутяги…