— Тогава трябва да си отидеш, дядо — с уважение, но твърдо продължи гласът от тъмнината. — Тази вечер тук не може да влиза кой да е.
Бяно, разбира се, можеше да му каже, че в тази къща той съвсем не е „кой да е“, но случката го забавляваше и го подтикваше към шегаджийство.
— А що ще стане, синко, ако не си отида? Ей тъй на̀ — ако не те послушам и остана? Да ме гръмнеш не можеш — ще вдигнеш махалата. Или може би ще повикаш сеймените от конака, те да ме пропъдят?
Другият очевидно се затрудни.
— Ако упорствуваш — каза неуверено, — ще ме принудиш да си послужа със сила, дядо… колкото и да ме е срам от това…
— А, няма защо да те е срам — продължи по същия начин Бяно. — Щом си вардянин, трябва да си гледаш работата. Хайде!
— Какво „хайде“?
— Ами да ме изхвърлиш със сила. Иначе не само ще остана, ами и ще отида в къщата. И то — право в херодаята…
Онзи се отдели от сянката и приближи. В оскъдната светлина на призрачната вечер се забеляза само, че е млад и строен човек, донякъде се различиха и чертите му, но те не бяха познати на Бяно. Повече със смут, отколкото с колебание, момъкът показа, че се готви да го изтласка. За да го предизвика, Бяно понечи да мине покрай него по посока на къщата. Непознатият протегна ръце. И след секунда двамата се вчепкаха един в друг, плътно притиснали снага о снага.
За да не използува неочакваността, Бяно задържа хватката си малко така, за да разбере непознатият, че ще трябва да се бори не на шега. А той пък от своя страна скоро усети, че момъкът съвсем не беше от слабите — жилав и як беше този вардянин, гъвкав като тръстика и по мишците си имаше мускули, не валма памук. Това подтикна и Бяно, навярно за пръв път от десетилетия, да вложи в хватката си цялата своя сила; сила беше това уж на старец, но този старец някога бе прочут с мощта си на охранен бик, на това отгоре в последните петнадесет години не беше се излежавал по постелите, а бе живял в планината и се бе занимавал с труд.
Погледнати отстрана, те навярно изглеждаха като двама души, които само се прегръщат и бутат. Всъщност обаче в тази прегръдка беше вложено огромно усилие, от което пращяха стави и кокали. И постепенно в нея взе връх Бяно. Младото тяло между ръцете му лека-полека поддаваше, сякаш се смаляваше, а захватът на непознатия постепенно отслабваше. Тогава Бяно вложи всичко в един последен напън, краката на противника му се отлепиха от земята, а от устата му се откъсна неопределен звук, подобен на хлъцване — момъкът бе изпуснал въздуха из дробовете си. Бяно го подържа така, за да го омаломощи още повече, сетне го залюля и с внезапен жест го положи на плочника. Възелът на хватката им се разплете, двамата се раздалечиха, но, задъхани, няколко минути останаха така — мълчаливи и всеки на мястото си. Най-сетне младият човек на земята се размърда и произнесе глухо:
— След този резил ми остава само едно — сам да си мета въжето на врата.
— Кой си ти? — попита Бяно.
— Тодор ми е името, Тодор Харбоолу.
— Да не си от…?
— От тях съм, дядо. Син съм на тюфекчията Деню Харбоолу, сам аз си вадя хляба от тюфекчилък в дюкяна на тате. — И добави горчиво: — Ако баща ми научи за този ми позор, ще ме заплюе право в очите.
— Не си прав да се хулиш сам, Тодоре — великодушно го защити старият човек. — Всъщност ти като нищо можеш да ме надвиеш…
— А, ще те надвия! — тъжно се присмя на себе си другият. — Ако поискаше, ти щеше да ме счупиш на две като съчка…
— Вярно е. Ама то не беше от по-голямата ми сила или от някакви чалъми. Ти просто се подлъга от каяфета ми — где ще очакваш, че един побелял дъртак ще е опазил нещичко от силата си? — Бяно усети, че е напипал нишката, по която ще съумее да изтрие срама на момъка, та продължи: — Сигурно си чувал от приказките и песните за „Дете — Големеше“. Е, онова там, дето било един лакът голямо, пък надвивало всички най-прочути пехливани. Защо, мислиш, е успявало, Тодоре? Било е ячко, вярно, ама само това ли е? Не, не, разковничето е другаде. Всички са гледали на него като на невръстно дете и докато да разберат чутовната му сила, то вече ги е тръшвало на земята. Същото стана и сега, само дето пред тебе не беше лакът-дете, а беловлас старец. Нямаш причини да се срамуваш, вярвай ми!
— Благодаря, дядо, от сърце ти благодаря за утешителните думи — каза момъкът, докато се надигаше. — А ти ще имаш ли добрината да ми кажеш кой си?
— Ами че аз съм стопанинът на този дом, синко.
— О! Бяно Абаджи!…