Бяно се разсмя полугласно, но искрено, от сърце.
— Вас всеки в Сливен ви познава, господин Силдаров. — Тодор Харбоолу неусетно премина на „вие“ и на „господин Силдаров“. — И всеки ви уважава за отечестволюбието ви. Пък за силата ви се говорят чудеса! Вярно ли е например, че едно време, по „Първото Московско“, сте удържали на плещите си цяла военна каруца, натоварена с гюллета и куршуми?
— Остави, остави тези стари работи! — смъмри го смутен Бяно; похвалите го бяха едновременно разчувствували и объркали. И рече със смях: — Е, сега, като се опознахме, ще ме пуснеш ли да мина?
Момъкът не каза нищо. Само свали калпак и се поклони.
Когато влезе в херодаята на собствения си дом, събранието там беше вече започнало. Бяно спря на най-долното стъпало и се огледа. Помещението се осветляваше от няколко лоени лампи и свещи, та прозорчетата към двора предвидливо бяха затъмнени. Имаше до двадесет-двадесет и пет души, насядали с кръстосани крака по рогозките и чергите. Пред тях единствен прав стоеше великанът Анастас хаджи Добрев и им говореше. Но като го забеляза, той си прекъсна за малко приказката и го поздрави с лек поклон. Бяно му отговори, но не се зарадва на този израз на уважение — така събра в себе си погледите на всички, а той винаги се стесняваше, когато се озоваваше в центъра на хорското внимание.
Поне половината от мъжете в херодаята той не позна — предимно най-младите, може би калфи и чираци по дюкяните. Между останалите обаче видя върлинестия и пепеляв в лице Стефан Гидиков, кльощавия даскал Инзов Злъчката, двама от синовете на Никола Кебеджията, собствения си син Боян и до него привързания до смърт към Боян момък по прякор Гунчо, също още неколцина познати по лице, но с позабравени имена. В съвсем отделна групичка бяха насядали „старите“, които бяха удостоени да са поканени — Кебеджията, Русчо Миркович, поп Юрдан, а също Панайот Минков и даскал Добри Чинтулов, на които по възраст май не им беше мястото тук. Бяно на пръсти отиде до тази последна групичка и седна между поп Юрдан и Чинтулов.
— Какви вести е донесъл Анастас от Влашко? — попита тихо Бяно.
Учителят понагласи очилата си и приведе към него пълното си тяло.
— Шарени, господин Силдаров. Хубави и не съвсем хубави. Голям е подемът там, българщината кипи и искри, готвят се велики работи, ала в същото време по върховете цари разединение. Не са сплотени нашите ръководители там…
Един далечен, много далечен спомен се мярна в съзнанието на стария човек — приказката за братята и снопа пръчки, която на млади години бе чул от един също така уважаван и също така пребогат на натрупани знания учител.
— Вечното проклятие на народа ни — прошепна в отговор. — Разединението ни преследва още от цар Кубратово време. — Той не забеляза учудения и възхитен поглед през очилата с телените рамки. — А Раковски? Каза ли Анастас нещо за Раковски?
— Отива си — мрачно отвърна запитаният. — Гърдите му били разядени от проклетата болест. Ще осиротее земята българска…
И след това подсказа, че има желание да слуша словото на хаджи Добрев. Бяно Абаджи също се заслуша. Учителят-великан точно разказваше за образуването на Българския таен централен комитет, за по-видните негови членове, за неизмеримия заряд на родолюбие, който е съпровождал всяко негово заседание, всяка негова дейност. Накрая обаче неизбежно стигна и до мемоара до султана, подаден преди месец и половина, през февруари. И сигурно усети вътрешното несъгласие на слушателите си, понеже изведнъж се измени, стана някак си излишно многословен в обясненията си.
Бяно побутна съседа си от другата страна:
— Няма ли да станеш и да кажеш на даскал Анастас колко се израдвахме ние на този техен мемоар?
— Няма! — поклати русо-бялата си грива поп Юрдан.
— Учудвам се — стрелна го с очи старият човек. — Не можех да си представя, че българин като поп Юрдан ще мълчи при една подобна нелепост. И не само нелепост, а направо предателство към българщината.
— Този поп Юрдан, който седи тука, не е онзи, когото ти помниш, бате Бяно — мрачно и някак безжизнено отговори свещеникът. После се почука по гърдите: — Ей тука поп Юрдан не е като предишния…
— Откога, Юрдане? — тихо, съвсем тихо попита Бяно.
— От шейсет и трета. Откогато разбрах, че — как го рече одеве? — предателството към българщината си имало дълбоки корени и в собствения ми род. Имам ли право аз, еднокръвният със сливенския Юда, да съдя предателството на другите?