— „Всяка коза — на свой крак“, Юрдане. Какво си виновен ти, че някакъв случаен твой роднина…
— Да, много случаен — на брат ми син!
— … че някакъв случаен твой роднина е станал издайник?
Една неопределена въздишка беше единственият отговор.
Но като отказа да се обади поп Юрдан, парливият въпрос не остана незададен. Между седналите по-напред в херодаята се надигна Димитър Инзов и като оцветяваше многократно словото си с „Майката…“, изрази недоумението на всички сливенци към основното: как е възможно човек в едно и също време и да е родолюбец, и да желае поганецът-султан да седи на трона на Борис, Симеон и Асеневците.
Анастас хаджи Добрев очевидно беше готов за подобна нападка:
— Ако е в спор с комшията си за една изчезнала кокошка, човек може да е вироглав и неотстъпчив — каза той. — Но когато си е поставил за цел да възкреси из пепелищата отечеството си, той е длъжен да бъде гъвкав, да умее да отстъпи в едно, за да получи другаде две, да има за оръжие меча, но и хитрината.
— И в такъв случай, господин хаджи Добрев — прекъсна го на това място Панайот Минков, — вие може би ще се съгласите да ни изясните каква е тази хитрост, която се крие в мемоара?
Въпросът затрудни учителя:
— Разбира се — каза той просто. — Не виждате ли братя, че от едната страна са господа агаларите, затънали в невежество, тъпота, безделие и назадничество, от другата — вие, и то в подем, какъвто историята ни от много векове не помни: подем в училището, подем в занаятите, подем в търговията, подем във всичко? И трудно ли е да си дадете сметка какво ще последва, ако речем да имаме самостоятелност и развързани ръце, па макар и в границите на Турската империя?
— И с яллията султан начело — язвително вметна Злъчката.
Анастас хаджи Добрев се престори, че не го е чул, но безпогрешно усети, че тези няколко думи разрушиха магията и убедителността на словото му. И затова продължи още по-разпалено:
— Аз ще ви отговоря, братя. Получим ли самостоятелност, пък била тя и частично ощърбена и под скиптъра на яллията султан, вътре в десет години цялата османска империя, разбирате ли, цялата, ще бъде под сянката на уж зависимата България и султанът ще бъде само едно чучело в Цариград. Индустрията, търговията, хлябът, занаятите, изобщо парите — всичко ще бъде в български ръце. Е, кажете, братя, ние, които сме търпели пет века робство, в името на такава цел, каквато ви описах, не си ли заслужава да претърпим още десет години зависимост?
Когато в Сливен научиха за мемоара на БТЦК, всички някак много лесно лепнаха срещу него думата „предателство“. Сега обаче словото на учители ги стъписа и в същото време ги накара да погледнат на действията на Централния комитет от съвсем друга точка. Никой не изрече въпроса: „А дали пък родолюбците от БТЦК, не така разпалени и непримирими като нас, не са стъпили на най-вярната пътека?“, но той витаеше във въздуха на херодаята. Не се знае как и докъде щеше да действува тази магия, ако не се бе изправил онзи Илиян Господинов, когото знаеха като Гунчо, и не бе заявил:
— Може тази хитрина, за която говорите, господин учителю, да е динена кора под петата на султана, ала аз за себе си ще кажа, че не я възприемам. — Сетне хвърли поглед към всички събрани. — На турско дроброжелателство не вярвам, приятели. И ако ще звездите от небето да ми свалите, не мога да си представя, че турчинът може да види как се изплъзва от ръцете му силата на царщината — парите, фабриките, търговията и другите неща, за които каза господин хаджи Добрев — и да се примири, че неговите роби, раята, с разум и трудолюбие са го поставили под себе си. Усети ли такова нещо, той ще хване пак ятагана и ще върне старото… както на дело го е правил петстотин години. Поради това аз съм за мъжката борба — гърди срещу гърди и ятаган срещу ятаган. И тогава да докажем достойни ли сме да имаме собствено царство или не сме. Това е.
Одобрителното шумолене, което премина като вълна̀ през събранието, показа, че Гунчо далеч не бе единственият, които се придържаше към правилото „или-или“. А откъм стълбището един нов глас съвсем недвусмислено отхвърли дипломацията в полза на войната:
— Изобщо аз ще посмея да помоля господина хаджи Добрева да ни каже ясно и разбрано: нашите вождове във Влашко стягат ли се да се изпитаме „кой кого“ с гаджалите или туй да го подхванем ние?
Бяно Абаджи погледна към стълбите. Навярно бяха сменили вардянина при дворната порта, защото говореше същият млад човек, с когото преди половин час си бяха премерили силите. Огледа го с любопитство. Тодор Харбоолу не беше от съвсем младите, трябва да беше някъде към трийсетте. Беше плещест, с къс врат; плешивостта на джинса му отрано бе захванала да се появява у него, та челото му застрашително се бе устремило към тила. Имаше квадратно костеливо лице, разделено точно наполовина от черни палабуюк мустаци, над които блестяха две остри, кръвнишки очи.