Затрогнат от този изблик на бащината любов и удавен от градушката въпроси, учителят приласка стария човек, като обгърна раменете му.
— Само се успокойте, господин Силдаров. Ще отговоря на всичко. И друго ще ви кажа, за което може би вие няма да се досетите да питате. Успокойте се, успокойте се… Да, виждах се с Найден. И то не веднъж и не дваж — много пъти бяхме заедно. И в хана, където живеех, и в другия, където е сборището на хъшовете, и по улиците на Букурещ.
— Жив и здрав ли е?
— Не жив и здрав, а направо пращи от здраве. Учил е той военния занаят в Легията в Белград, пък като я разпуснали, помаял се из Сръбско, като си вадел хляба, както се случи. В шейсет и четвърта отново застанал под байрака на Панайот Хитов и с него и Коста войвода пошетали из Българско, главно из Видинския край и към Кулско, но туй вече не се услаждало нему, който се имал за войник, не за хайдутин. И като преминали наесен пак оттатък, не потърсил повече място в четите, макар да го канили такива известни войводи, като Желю, Филип Тотю, Стефан Караджата, Хаджи Димитър…
— Хаджи Димитър? И той ли е от известните войводи?
— И още как! — разпери ръце учителят. — Може и мъничко да преувеличавам, но нашият Хаджия комай скоро ще затъмни и учителя си, че и старите войводи.
— И какво казваш за Найден? — върна го към разказа му Бяно.
— Той вече не е хайдутин, а революционер. И в последните две-три години комай е само във Влашко. Кога в Букурещ, кога в Галац и Браила… Опазил се е справедлив и честен, води живот за пример, та се ползува от всеобщата почит на хъшовете.
— За втори път употребяваш тази дума, учителю. Що значи тя?
— Тъй се зоват сами за себе си онези отчаяни народолюбци във Влашко, господин Силдаров, които не са могли повече да търпят робията и са посветили себе си на свободата. Няма защо да крия — не е лек животът им. Хващат се те на каква да е работа, начесто само за залък хляб и паница боб, ямите по потурите им са една до друга като камъните на уличен калдъръм. Но нито веднъж не чух от тях оплакване. Защото те притежават нещо, което многократно изплаща мъките им — съзнанието, че са полезни, и вярата, че утре свободата на отечеството ще мине по техните застлани кости…
Бяно се прекръсти мълчаливо. Учителят не разбра какво се криеше зад този кръстен знак — благодарност, че синът е още жив, или молба и надежда сред костите, по които ще мине свободата, да не са и Найденовите.
— И Найден?…
— Да, Найден е измежду тези хъшове. И то от най-личните. Никой не може да каже, че кога да е приспал съвестта си, за да облекчи съществуванието си по нечестен път. Нищо, че не му е първица да си легне с гола водица в стомаха. И затова всички го уважават. Търсят го да се допитат до него и най-видните ни големци. Сам Раковски не се е посвенявал да поиска съвета му и се е хвалел, че са нещо рода.
— Щастлив и доволен ли е той, Анастасе?
Учителят сви рамене.
— Те са особени хора, хъшовете. Покрий ги от глава до нозе в злато — няма дори да се усмихнат. Но кажи им, че утре, не, след час ще загинат за България, те ще са щастливи и весели, както не е щастлив младоженик в деня на венчилото си. — Кратко замълчаване. — За голямо съжаление аз на два пъти причиних горчивина на Найден, господин Силдаров. Първом когато му казах, че бог е прибрал майка му, а сетне и леля му Трънка. Дълбоко, чак до дъното на душата си се наскърби Найден. Отидохме заедно в един храм, където се черкуват хъшовете, и той запали свещи за упокоение и на двете. Не знам дали е допринесъл, за да имат те мир на небето, но това положително не облекчи собственото му страдание.
Бяно се прекръсти повторно и придружи жеста си с горестна въздишка.
— Спомена, учителю, че на два пъти си го огорчил…
Кой знае защо, Анастас хаджи Добрев отмести поглед.
— Не два пъти, а двеста по два пъти, Бяно Абаджи. Когато той ме разпитваше и очакваше да му кажа поне една думица за Златина чорбаджи Евтимова, пък аз не намирах сили да го излъжа. Найден не престава да живее с мисълта за нея, Бяно Абаджи. И не се засягай, но ако веднъж ме попитваше за вас, дваж или триж — за нея.
— Горките деца! — промълви старият човек. — Такива страдания за чужди грехове…
— Найден никога не е потърсил друга жена, Бяно Абаджи. Никога! А там е такава леснотия — просто да протегнеш ръка и… Но той — не! Кълна се в майка си, че за Найден съществуват само две неща: България и Златина. А такъв човек не бива да бъде лъган… дори когато е за негово добро. Не намерих сили даже да му река, че е жива…