— Не те упреквам, Анастасе. На твое място и аз бих постъпил така. Една голяма обич не търпи лъжа, пък била тя и най-благородната. — Нова въздишка. — И той, думаш, е между онези, които ще тръгнат…?
— Трудно ми е да отговоря, щом думата е за Найден. Ако през Дунава минат чети, той навярно няма да е сред тях — отрекъл се е от четите и надали ще отиде против разбиранията си. Но ако се сбере войска, българска войска, тогаз не мога да си я представя без него.
Те замлъкнаха и тишината на нощта нахлу по стълбите и изпълни херодаята. Като че ли единият бе свършил въпросите, а другият — разказа си. После с внезапно движение Бяно грабна десницата на учителя и преди онзи да се сети да я изтегли, долепи устни до нея.
— Как можахте, господин Силдаров!…
— Не се сърди — това е моето мюжде, сине.
6.
Над Сливен витаеше нещо смутно и тревожно — никой не можеше да го определи с ясни думи, но всички го усещаха. Според едни то приличало на лятната мараня, която трепти и проблясква над земята, други го сравняваха с тежките есенни мъгли, които се спущат от Карандила и прихлупват като покров града и околността. В тези сравнения може и да имаше нещо вярно, но онова, невидимото и неотразимото, което властвуваше над Сливен, беше по-смущаващо от маранята и по-тягостно от мъглите. То тежеше върху хората по-скоро като предчувствие за нещо съдбовно, нежели като природно явление.
Ако не беше такова време, венчавката на Йосиф Евтимов и Таша Нойкова хаджи Йовкова щеше навярно задълго да не слиза от устата на сливенци. Не само заради великолепието си (обредът се бе извършил от петима свещенослужители, начело с одринския епископ Григорий, проводен лично от владиката — уважение, което отдавна не се помнеше по тези места), но и заради необикновеното свързване на два толкова противоположни рода. Не е често събитие един верноподанен на султана и на Фенер чорбаджия-лихвар да се жени за сиромахкиня от бунтарско коляно, нали? А сливналии почетоха бракосъчетанието им (носеше се от уста на уста, че чорбаджи Евтим бил възложил на едного да си пише кой е бил на венчавката и кой — не), но сетне бързо-бързо го забравиха: сетивата им долавяха грохота на нещо още неопределимо с думи, което обаче сигурно приближаваше, та хич не им беше до пищни сватби и одрински епископи.
Единственият извън младоженците, който сега и задълго беше под влиянието на това венчило, като че ли беше Евтим Димитров, свекърът. Той твърде много време не бе крил от хората недоволството си от чудашкия избор на своя син, пак наскоро след като снахата влезе в къщата им, започна да не крие от себе си, че Йосиф бе проявил и тънък вкус, и изумителна прозорливост. Не само заради пищната хубост, с която природата бе обдарила снахата — едновременно като тополка стройна, но и по женски закръглена където трябва, с кестеняво-червеникава естествено къдрава коса, големи бадемови очи, две тънки и подвижни като пиявици вежди над тях и със също две чаровни бенчици от лявата страна на устата, пък от цялото й бяло-румено лице се излъчваше нещо топло и сияйно, нещо сякаш омайващо и запленяващо, за което Евтим не можеше да намери вярната дума. И все пак, каза се, не заради външността на Таша чорбаджи Евтим се отрече и от думите, и от схващанията си, наследени от много поколения сребролюбиви предци, които оценяваха хората преди всичко по има̀нето и соя им. Защото в този дом — зловещо-безжизнен и смразяващ като гледката на празен ковчег — дъщерята на шивачката Иринка внесе не само ведростта и чара на своята усмивка и благопристойното си държане към мъж и свекър, но и някакъв прилив на живинка, на пролет, на празничност, на човешка топлота, каквито той отдавна, много отдавна не помнеше. Понякога Евтим се опитваше да изрови от паметта си кога за последен път бе зървал подобна свежест и бликаща жизненост между четирите оградни стени на бащиния си дом, но винаги бе побързвал да прогони напиращите спомени — иначе неизбежно трябваше да изрече пред себе си името на позабравената си братовчедка Божура, пък малко други неща го дразнеха колкото спомена за нея.
Съдено било обаче в този априлски ден на 1867 година чорбаджи Евтим да разбере, че както розите имат бодли, така и снахата Таша не е направена само от заслепяваща женска хубост и кротко послушание.
… Привечер Евтим се прибираше разгърден към къщи — сгрели го бяха не само подранилите априлски горещини, но и мълвите, които доброжелателни уста на няколко пъти днес бяха нашепвали в ушите му. Отвори портата, прекрачи и краката му от само себе си спряха там — изгледът на тази къща и този двор, които уж познаваше над шестдесет години, го прехласна. Защото всичко извън калдъръмената пътека с каменните фигури снахата бе превърнала в просторна градина, която грабваше очите и спираше дъха — две широки лехи бяха нагъсто засети със зюмбюли, едната със сини и другата с розови, а помежду им, проточена от дувара чак до подножието на къщата, ги делеше трета по-тясна, цялата в червени лалета. Лалета имаше също в саксии току до оградката на чардака — тях пък Таша бе поставила да се редуват по две жълти и едно червено… Кой да помисли някога, че няколко цветенца могат до такава стелен да преобразят един дом?