— Ракия не ща — каза гласно, — ама с удоволствие ще му ударя една градешка кираца с яденето.
— И аз няма да откажа един стакан от градешката — присъедини се към него синът и Таша, още не седнала, побърза да изпълни желанието им. Също и прислугването на трапезата не влизаше в нейния дълг (в този дом слугите и слугините никога не бяха липсвали), но тя го праваше по своя воля, а то пък по тайни пътища гъделичкаше суетата на мъжа и свекъра й.
— А ти, булка? — попита Евтим, като видя, че тя не слага чаша за себе си. Снахата замълча смутено, но затова пък Йосиф се похвали:
— Не я карай, тате. Днес и за още бая̀ време на Таша не й се полага да се целува с чашата…
Ръката на бащата, която тъкмо поднасяше първия залък хляб към устата, увисна във въздуха:
— Ама да не би…?
— Точно така, тате, точно така. Ако е рекъл господ, есенес може да те направим дядо!
— Вярно ли е бе, деца! — искрено се зарадва Евтим. — Дявол да го вземе, това се казва новина. И тя трябва да се полее, ей! — Той остави хапката и вдигна стакана. — За здраве на булката и за онова, дето го чакаме!
Двамата със сина опразниха чашите си, а Таша побърза да ги напълни отново. И вечерята започна.
До някое време ядоха мълчаливо, после — очевидно все още под влияние на хубавата вест — Евтим произнесе със загриженост и упование:
— Нека даде бог внучето да си дойде с късмета. Че каквото се приказва из града… — Той въздъхна угнетено и посегна пак към чашата. — Иде нещо, деца. — Бащата гаврътна виното и с горното на ръката си обърса мустаците. — Иде нещо, дето никой не може да го предвиди що ще бъде: болест като чума ли, вихрушка, каквато даже и ние, сливналии, не сме виждали, или пък потоп, както го пише в Библията. И Сливен не можеш да го познаеш — все шушукане, все кахърни погледи, все уплахи.
— Ба! — мрачно подхвърли Йосиф. — Не е все кахъри, все уплаха, тате. Има в града една пасмина, дето с разперени обятия очаква туй „нещо“, че даже ума си разпъва на кръст какъв колай да измисли, за да го подпомогне, когато дойде.
— Чирачетата и беднотията…
— Те — по същия начин потвърди синът. И добави с нещо като погнуса: — И кой знае дали не чакат отново да видят как горят тефтери…
— Ще ме извинявате — намеси се в разговора Таша, — ала не ви разбирам думите. Уж за чума и потоп говорите, пък някои ги чакали не със страх, а с надежда. Туй просто не го проумявам — где се е чуло и видяло разумен човек да е нетърпелив за злото?
Те я погледаха изпитателно — младата жена говореше сериозно, не се шегуваше. И все пак Йосиф каза, без да повиши глас, но сопнато:
— Като те слуша човек, ще рече, че не сещаш какъв вятър вее навънка и люлее всичко — къщи, балкани и хора…
— Наистина нито усещам, нито разбирам разговора ви — отговори тя без дързост, но и без уплаха. И прибави, сякаш между другото: — Може да не сте забелязали, ала откакто се венчахме, аз не съм излизала извън портата на този дом. Пък не може да се каже, че кой знае колко люде ни посещават.
Евтим Димитров й хвърли един пронизващ поглед. Виж я ти, снахата — тя съвсем не била такава безобидна мушица, както двамата с Йосиф си я бяха представяли досега. Защото отвъд привидно простичките й думи старият и опитен чорбаджия усети поне три нападки: че в новия й дом я държат едва ли не под ключ, не я извеждат дори до църква или до дюкяните; че не само не я извеждат, но и не си сторват труда да отбележат в себе си как затворено, бетер от халайкиня, живее тя под покрива им; и най-сетне, че семейството на чорбаджи Евтим — а то комай беше същото още от времето на баща му, Димитраки чорбаджи — дотолкова се ползуваше от обичта и привързаността на другите християни в този град, та понявга с цели седмици никой не прекрачваше прага им. Помисли всичко това свекърът, но предпочете да се престори на глух, само дето отново се пресегна към чашата.
— Задават се размирни дни, дъще. Размирни и тревожни. — Евтим сам се изненада от начина, по който говореше. През целия си живот той бе гледал на жената като през очите на турчин: за него тя бе средство за освобождаване от натрупаната мъжка сила, оръдие за раждане на деца, а при бедните — още работно добиче и домашна прислужница. Сега обаче нещо го беше поразило, та на снахата отговаряше като на най-разсъдлив мъж. — Не ме питай какво точно се задава — продължи по същия начин, — няма да мога да ти отговоря. Смутно и метежно е то, но какво точно ще бъде — туй все още знаят само Господ Саваот на небето и… е, навярно и няколко подстрекателски глави тук, на Земята.