— Единственото, в което мога още отсега да се закълна — допълни Йосиф, — е, че злината, която ще се разрази, няма да се причини от амуджите, а от нашите нехранимайковци и непрокопсаници, таквиз като Хитовия Панайот или оня самозванец Георги Раковски.
Досега Таша ги бе слушала с приведена надолу глава и с ръце на скута. След тези думи обаче тя издигна лице и продължително спря дълбоките си бадемови зеници върху двамата.
— Учудвате ме — каза, — или пък аз съм останала дълбоко безпросветна. Тъй или иначе неспособна съм да разумея защо се тревожите, щом размирицата, дето приближава, ще бъде причинена от наши, българи. Следва да треперят агаларите, тъй мисля аз, а не ние, българите и християните.
— Ох, божичко! — с пресилено възмущение възкликна Йосиф. — Ако децата ми приличат на майка си, няма да се отличават с особен разум! — После се обърна към Таша: — Не си ли чувала случайно, госпожо, че нашите бунтари, които са си наумили да премерят сили с войската на султана — тукашните разни голтаци и хаймани и хъшлаците отвъд Дунава, — с еднаква ненавист гледат както на турците, тъй и на онези от своите едноверци, които с ум и трудолюбие са се издигнали над паплачта? И не знаеш ли, че те зоват чорбаджиите „нерязани турци“ и се канят да ги бесят наред с чалмалиите?
Младата жена посрещна със смайващо спокойствие както виковете му, така и обидните му думи. И отговори без никаква разпаленост:
— Зная едного чорбаджия в Сливен, че дори и несменяем член на меджлиса — Бяно Абаджи. Нивга не съм разменяла дума с него, даже гласа му не съм чувала, ала мога да се закълна, че като чува тътнежите на туй, дето се е задало, той хич, ама съвсем хич не се безпокои…
Тримата се умълчаха. Беше едно от онези мълчания, които трептят от напрежение. После Евтим каза тежко, като се насилваше да не повиши тон:
— Не те упреквам, дъще, наша е вината, че не сме те предупредили досега. Но добре е да го знаеш занапред: името на Бяно Силдаров Абаджи не се споменава в тази къща.
Речено беше така, че разговорът всъщност можеше да спре дотука. Йосиф обаче не се примири — той се бе подразнил не от името на Бяно Силдаров, а от непроизнесеното сравнение, — та каза от себе си:
— Случват се понявга хора, които са чорбаджии и общинари по име, а кръпките по задника им се лепят една върху друга. Ритам ти аз такова въшливо високо положение. А ти трябва да се научиш едно нещо, драга. Влязла си във фамилия, в която честта и достойнството не са дошли даром, а издържат да се мерят с какъвто и да е аршин. Такъв е бил дядото на мъжа ти, такъв е свекърът ти, такъв е мъжът ти, такъв ще е и онзи юначага, който е сега в утробата ти. — Думите „достойнство и чест“ му харесаха, просто му се усладиха на езика, та той се поддаде на изкушението да ги повтори: — Живели сме, живеем и ще живеем в достойнство и чест и затова нине и во века ще бъдем винаги над разните дрипльовци и над бабаитите, дето са „на гол тумбак — чифте пищови“…
Таша го изслуша покорно и с уважение. После, без да променя изражението си, тя попита невинно:
— Благодаря богу, че съм влязла във фамилия, в която всички са живели, живеят и ще живеят в чест и достойнство. Но, мисля си, да не би покрай благочестието си да сте вършили или да вършите неща, поради които да ви е страх, когато българи ще подпалят чергата под краката на чалмалиите?
Една безкрайна дълга минута бащата и синът останаха неподвижни, сякаш заслушани в нещо. И пръв от двамата се съвзе чорбаджи Евтим. Той не каза нито една от отровните думи, които се въртяха на езика му, само хвърли с яден жест лъжицата и стана. След малко го последва и Йосиф, като през цялото време си говореше нещо през зъби. Младата жена почака, за да види дали някой от двамата ще се отметне от гнева си и ще се върне, пък сетне раздигна трапезата и изтърси софралъка през чардака.
В този ден никой от тримата не можа да се похвали, че на обед е ял до насита…
7.
През една мрачна като в катраница нощ в самия край на април три лодки приближиха до едно пусто и блатисто място под Тутракан и от тях тридесетина въоръжени до зъби мъже наскачаха на поробения български бряг. Личеше, че са опитни — не проговаряха нито дума и пазеха да не се издадат с непредпазливо движение; дори когато единият от тях се подхлъзна и едва не се удави в придошлите води на Дунава — беше войводата им Панайот Хитов, — пак без нито едно слово му помогнаха да стъпи на крака и да стигне до твърда земя. И така изкусно действуваха тези три десетици хора, така умело заличаваха следите си и се криеха из лесовете на Делиормана, че нито граничната стража, нито полицията, нито селяните от многобройните тук турски села ги усетиха. Същото беше и в почти половинмесечното им придвижване към закрилницата Стара планина.