— Да призная — завъртя очи мютесарифът, — не разбирам добре…
— Кадията ще действува, когато вече има прояви на нарушение на закона. Ако обаче ти с цялата власт, която ти е дадена, действуваш умно, усърдно и навреме, ще потиснеш бунтарствата, докато те са още в главите на чапкъните. — Ахмед Джевад щеше да го прекъсне, но пратеникът го спря с вдигане на ръка. — Повереният ти санджак е на извънредно важно място, паша ефенди — на самата порта към Стамбул…
— Ясно! — с пресилена готовност заяви Ахмед Джевад. — Ще бъде сторено, бинбаши. Още днес ще разпратя нарочни илчии до всяка кааза, ще подсиля със сеймени планинските касаби и селища…
— Остава само да свикате и редифа — с престорената си сериозност се обади Халис бей. — Пък ако изтеглите също няколко алая от Анадола и Крит, тогаз вече ще можем напълно да се чувствуваме равностойни на тези двайсетина комити от Пустията.
Нападката беше толкова остра, че бинбашията вече не можеше да се преструва да не я е чул.
— Какво искаш да кажеш, бей? — попита той рязко.
С безгрижен жест Халис разпери ръце:
— Когато се стреля с топ срещу врабче, достойнството не е за топчията, а за врабчето, бинбаши. — И добави: — Преди десет години Зейнил паша изчисти Балкана всичко на всичко с шестстотин души, пък тогава там имаше такива войводи, като Димитър Калъчлията, Бойчо и Пею Буюклията…
Пратеникът хлъзна поглед по околните и произнесе с глас, в който се усещаше непресторена загриженост:
— Тази забележка щеше да бъде основателна, ако беят бе слушал по-внимателно подробностите за битката при Върбовка. Искам да ме разберете добре, ефендилер: разликата между старите хайдути и комитите при Върбовка е колкото от тук до ония сини планини там горе. Чували ли сте вие някога хайдушка дружина първа да открие огън срещу обучен аскер? Да не потърси спасение в бягство, а да даде напълно редовно сражение? И в това сражение да прилага с удивителна точност най-ловки маньоври — (тази дума бинбашията употреби точно така, „маньоври“, както я бе научил от френските инструктори в турската войска), — с които би се гордяла която и да е армия в света? А когато развоят на битката стигне до развръзка, да се втурне в решителен удар „на нож“? Кажете, чували ли сте подобно нещо, ефендилер?
За малко се възцари тревожно мълчание, после замислено се обади наибът Мустафа Ариф бей:
— Като млад мюлязим аз воювах при Севастопол, ефендилер. Всичко, което разказа негова милост, твърде много ми напомни защитата на московците там: приемане на сраженията и при най-неблагоприятни за тях условия, бързи и точни маньоври, подчертана склонност към схватките „на нож“… Дали пък мълвата за присъствието на московци при Върбовка да не е чак толкоз нелепа, а, ефендилер?
Видя се — никой не възприе внушението му. Но и никой не го опроверга.
— Ние, разбира се, нито ще свикаме редифа, нито ще призоваваме алаи от юг — поде отново бинбашията. — Но с комитите в Балкана трябва да се справим бързо и решително. Трябва! И това следва да бъде ваше задължение, Садък паша. Тъй или иначе вие имате под знамето си цял един алай — много повече, отколкото е била силата на споменатия преди малко Зейнил паша.
— Повереният ми казак-алай никога не е стоял със скръстени ръце, когато в планината е имало врагове на държавата и на нейния правов ред — рече Садък паша Чайковски, но гласът му не прозвуча особено убедително.
Пратеникът на Мидхат паша спокойно срещна погледа му.
— Никога не ми е минавало и през ум да водя сметка за действията и, хм, успехите на казак-алая, паша. Но в Русчук се приказва, че вие действително сте унищожили една-две турски разбойнически тайфи, обаче нямало случай да сте убили или заловили нито един-единствен български хайдутин…
Нападката беше недвусмислена. И даже още по-тежка, защото всъщност отразяваше една истина. Устните на Садък паша побледняха.
— Ще направя всичко, каквото е по силите ми — каза.
Като че ли беше казано всичко съществено. И може би разговорът щеше да свърши дотук — с неизбежните взаимни уверения в почит и благоразположение, разбира се. Но „писано било“ краят да бъде по-различен от предвиждания.
В стаята влезе един онбашия от заптиетата, отдаде чест, сетне приближи към мютесарифа и се опита да му каже нещо на ухото. Ахмед Джевад паша обаче го смъмри преднамерено-високо:
— Докладвай ясно, онбаши. Аз нямам тайни от тези хора!
— Дойде бърз пратеник от мюдюра на Казан, паша ефенди. В околността на селото се е появила голяма и отлично въоръжена чета комити, може да имало до сто души. И начело бил Панайот Хитюв, а негов помощник — Дядо Желю от Ямбол.