Доброжелателството и умилението отдавна си бяха отишли от очите на Панайот Хитов и те пак гледаха по своему — свъсено, кръвнишки, свирепо.
— Какво искаш да кажеш с всичко това, кръстник? — прецеди през зъби.
— Че комай прибързвате, сине. Нашият народ е нашето единствено богатство и трябва свидливо да се пази. И не ме разбирай погрешно — не съм против една наистина всенародна буна, не. Но тя трябва да се вдигне само тогава, когато на един низам или башибозук ще противопоставим десет наши юнаци, всичко друго ще е само една безсмислена салхана. Салхана и обезлюдяване на българската земя. А за всенародна буна не сме готови, Панайоте. Не позволявай гневът или лекомислието да заслепят очите ти и тогаз ще видиш, че съм прав. „Каквото посееш — това ще пожънеш“, тъй гласи поговорката. А вие комай сте тръгнали на жътва, без да имате зад гърба си сеитба…
Дълго, много дълго мълчание. И след това:
— Няма защо да крия — чувствувам се като попарен с вряла вода, кръстник. Не очаквах от тебе да чуя таквиз приказки…
— А, защо? — за пръв път се обади байрактарят. — Ако приказките са истинни… Ние трябва да имаме сили да срещаме истината право в очите, войводо. Тъй мисля аз.
— Истини ли са или не, туй ще го размисля по-сетне. — Панайот Хитов не беше от хората, които лесно се предаваха. — Хайде сега да поговорим за друго. Ти сигур си се досетил, кръстник, че дойдох да ти целуна десницата… ала и не само затова.
— Говори, говори смело — поощри го с усмивка старият човек. — Чунким не зная аз, че там, горе, никой не ви пържи тиганици…
— Вярно ме разбра. — Предишната сърдечност отново се върна на Панайотовото лице. — Ама не се представяй и за кой знае какъв ясновидец, кръстник: нали преди малко така се постарахме на трапезата ти, че… Е, няма защо да крия, горе наистина сме зле с хляба.
— Излишно е да умуваме — надигна се старецът. — Ще ви заключа тук или се скрийте из околността, както поблагоразумите. Аз ще сляза в Сливен, ще накупя, каквото трябва и…
— Не, не е добре, кръстник — прекъсна го войводата. — Ти не бива да слизаш. В Сливен се е разчуло, че отново сме тъдява и турските шпиони положително са на крак. И няма да пропуснат да забележат, че долапчията Бяно Силдаров по никое време си е оставил работата, за да товари цял катър с хляб и сухоежбини и да ги кара нагоре към Барите. Не, не, не е разумно.
— Тогава как да постъпим?
— Нужно ни е само да намерим колай да съобщим на човек, който си е в града, да накупи щото ни е нужно. Например… например Боян. А после аз ще пратя човек от моите, който да прибере накупеното.
Бяно свали калпак и се почеса замислено по бялата глава.
— Първото е лесно — каза. — Малко по-долу, при комшията Никола Хайверя (ако го помниш), напоследък работи и учи занаята малкият му син. Добро момче, услужливо и по Балкана търчи като планинска коза. Нито то ще откаже да слезе до града, нито Боян — да накупи щото му поръчаме. Но не виждам как човек от твоите ще посмее да отиде в Сливен и да се оправи там.
Панайот Хитов и знаменосецът му размениха бърз многозначителен поглед. После войводата рече с пресилено безразличие:
— Той е тъдявашен човек. Знае изтънко града и най-потайните му сокаци, пък и доста другари има там. Ще се оправи, искам да кажа.
— Хайде — доверчиво се съгласи Бяно, — нека тогаз да не губим време!
Извади дивит и хартия и надраска бележка за сина си. Панайот и русоватият момък му помагаха, подсказвайки му от какви припаси най се нуждаеше дружината им.
— Сега да направим така — властно разпореди войводата, когато бележката беше готова и запечатана. — Ти, Василе, ще оставиш силяхлъка, ала ще скриеш в джобовете един запрегнат пищов и един нож. Ще оставиш също този калпак с юнашкия лев. И ще придружиш кръстника до долапа на Хайверя — ясъкчия ще му бъдеш, както е думата. Не дай боже да се случи нужда, аз също ще бъда наблизо, ала ще се движа отстрана и по-незабележимо. — И се надигна: — Да тръгваме, а?