— Не се съмнявай в него, кръстник. Ей-сега ще ти го проводя, та хем ще си похортувате колкото ви сърце иска, хем ще се увериш, че може да му се вярва.
Стигнаха до долапа. Стопанинът ги покани отново, но двамата отказаха — прекалено дълго били оставили дружината без войвода, и без байрактар. И се разделиха пред вратнята. На сбогуване Бяно Абаджи прегърна кръщелника си, сетне и спътника му. Размениха се взаимни пожелания за здраве и за успехи в народните работи. А Васил Левски добави едно многозначително:
— Не зная защо, но ми се струва че отново ще се срещнем, дядо Бяно…
Вместо отговор Бяно го благослови с кръстен знак.
Двамата горски юнаци вече се поотдалечаваха, когато на Панайот Хитов му хрумна нещо, та се обърна и подвикна на стареца, който ги изпращаше с доброжелателен поглед:
— Как си със сърцето, кръстник?
Този въпрос изненада Бяно. И като не знаеше какво да отговори, обърна го на майтап:
— Чудесно… Особено когато пакостна ръка не ми спира водата…
И така се разделиха.
11.
… А после се оказа, че въпросът за сърцето бил съвсем на място.
Бяно Абаджи отново размери губерите в коритото, пусна водата, после натъпка и запали лулата си и излезе навън, на обичното си място до сергията. Поседна и докато пущаше към небето клъбца тютюнев дим, примижа. Изпитваше някакво особено блаженство; то бликаше направо от сърцето му, но не оставаше там, а се разливаше по цялото му тяло. Не се искаше кой знае колко прозорливост, за да се досети: причината беше тази ненадейна среща с кръщелника и неговия знаменосец. Както беше със затворени очи, старият човек минута по минута върна пред вътрешния си взор цялата среща с двамата, от внезапната поява на Панайот до бента, до това странно: „Как си със сърцето, кръстник?“ И всичко преживя отново, всичко прецени отново. И като че все пак последният разговор с момъка по прякор Левски най-дълго задържа мисълта му. Жалко, че свърши някак си припряно, отведнъж — млад беше Левски, но гледаше нещата някак си издълбоко и мъдро. „Трябва да премисля още веднъж думите му — каза си старият човек. — Те бяха казани уж лековато, но всяка от тях тежеше по сто оки…“
Стори му се, че през шума и гъргоренето на долапа долавя и друг звук — познатото изскърцване на вратнята. Каза си, че сигурно идеше някой мющерия. И тази мисъл го подразни — чуждото присъствие щеше да го откъсне от повторното преживяване на преминалия час. Извади захапката от устата си и едва-едва открехна очи.
— Сигурно спя — изрече гласно. — Нали срещнах Панайот, та сега ми се привиждат…
Не спеше: към него, усмихнат от ухо до ухо, приближаваше онзи, когото от петнадесетина години Бяно бе смятал за погинал! Той се хвана през гърдите — почувствувал бе, сякаш сърцето му или се бе пръснало, или бе престанало да бие. Ощипа се по крака, за да се увери още веднъж, че не сънува, сетне отвори широко очи. Не, наистина нямаше никаква грешка — към него идваше синът му Иван! Действително този Иван беше по-различен от предишния — понаедрял, изпъчен, чернобрад, а в косите и с няколко подранили бели косъма, — но сърцето му не го мамеше: Иван, Иван е!
Бяно се изправи, нещо изпращя под краката му (сетне щеше да разбере, че е изпуснал и настъпил любимата си лула) и разпери ръце:
— Иване!… Синко!… Ти ли си?
Другият не се удържа и затича към него:
— Татко!… Скъпи татко!…
Хвърлиха се в прегръдките си. И сълзите им се смесиха…
— Разказвай, разказвай!… — молеше се неспирно старият човек, докато държеше ръцете на онзи, който в неговите очи все едно че се бе върнал от отвъдното.
Иван заразказва. И ако се слушаха думите му, сякаш нямаше нещо кой знае какво за разказване — така делнично говореше той за тези петнадесет години на отсъствие в далечна чужбина и за преживелиците си в тях. Както се знаеше от последното му писмо, при обявяването на Кримската война той не можел да стои със скръстени ръце и се записал доброволец. Изкарал всички сражения — от първото до последното. Три пъти бил раняван и четири пъти награждаван с различни ордени. И още там, в окрайнините на Севастопол, лично адмирал Корнилов го повишил в първи офицерски чин. И това определило съдбата му. След войната и неколкомесечното престояване в плен командуването го изпратило да следва Артилерийската кадетска школа в Рязан и веднага след приключването на изпитите получил назначение като капитан от планинската артилерия в Ставропол, на северните предпланини на Кавказ. Ето това било всичко.