— Кажи, че не ми се сърдиш, Бяно — примоли се жената. — Всички от най-голяма добронамереност пожелаха и настояха да ти скроим тази изненада.
— Добре де, ама защо… Не разбирам…
Найден, Боян и Иван поразтвориха шубраците и сториха пътека за новодошлите. Докато те прекрачваха, над всички се извиси гъгнивият глас на Злъчката:
— Чувате ли го бе!? — Тук, без да се съобразява с присъствието на децата и жените, подкрепи престореното си изумление с една от своите сочни благословии. — Чувате ли го? Не разбирал бил, лицемерът му с лицемер!…
Бяно тръгна да се ръкува с всички около трапезата. Освен онези, които бе забелязал още в началото, тук бяха още поп Юрдан с попадията, суватчията Иван Хитов с жена си и големия си син Панайот, хаджи Никола Кебеджията с част от многобройната си челяд — той и Хаджи Маринка бяха народили и отчували седем сина и три дъщери!, — новият учител Добрин Чинтулов, за този необикновен празник бе дошъл и братът на Яна, даскал Димитър Русков, чието име напоследък все повече се разчуваше нагоре към Градец и Котел…
— Виждаш ми се кахърен, Бяно Абаджи — рече Никола Кебеджията, докато се здрависваха. — Да не би нещо?…
— Как да не съм кахарен, като ме подгониха с такива думи, че бях готова да видя тук моите със свалени глави…
— Туй ще е работа на моя обесник Димитър — закани се хаджи Никола, — ама аз хубавичко ще му го наплатя. Бях му казал само да те повика и толкоз, пък тоя дженабетин!… — После се обърна към хората около трапезата: — Люде християни, нашият драг стопанин Бяно дори не знаел защо сме се събрали тук да го почетем… Хайде, дядо попе, на тебе се полага…
Поп Юрдан се поизпъчи, разтърси русо-бялата си грива и произнесе високо и тържествено, сякаш се намираше на амвона:
— Братя и сестри, събрали сме се да почетем нашия роднина и другар Бяно Силдаров, който днес… — Той се запъна за миг. — Абе не е баш днес, преди месец е било, ама сега излезе на бял свят. Речено накратко, негова милост тук присъствуващият Бяно лъжовно се е броил между младите, докато има записано черно на бяло, че е загърбил петдесетака…
— А! — възкликна с неподправена изненада Бяно; той наистина се имаше „към петдесетте“, но досега нито някой си бе дал труд да му каже рождената дата, нито той самият бе проявил прекален интерес. Като чу, че изхихикака на възклицанието му, постара се да обърне всичко на майтап: — Туй за петдесетака аз го пазех в такваз люта тайна. Коя нечестива душа ме разкри?
— На господина Панайота Минкова — все така достолепно обяви свещеникът. — Нали се е запретнал да сложи в ред старите кондики, та… Хайде бе, Панайоте, чети! — завърши късо и натика в ръцете на Панайот Минков една дебела тетрадка, подвързана с кожа.
Докато прелистваше пожълтелите листа на тетрадката, Минков каза тихичко:
— Искам да ви изясня нещо, господин Силдаров. Аз наистина преди две-три недели намерих една интересна бележка в кондиката и я казах на поп Юрдан и на господин Желязков, ала изобщо не бях посветен в шегата, която са устроили днес. Иначе, честна дума, в никакъв случай нямаше да участвувам в този заговор, който толкова ви развълнува…
— Сигур е така, сигур е така — постара се да го успокои Бяно. — Но аз не се сърдя, Панайоте. Щом е за хубаво…
— Хей, какво си шушукате вие там? — провикна се отдалече Стойко Раковалъ̀. — Или що: Бяно комай дава рушвет да го изкарат на четиридесет, а?
Във всеобщия смях, в който лично място заемаше и Бяно, Панайот Минков най-сетне намери търсената страница, сложи пръст там някъде и издигна глас:
— Ето, тук е записано от ръката на поп Шидер: „Да ся помни: в лето от Христа 1800-но, месец иуниа, ден девети, намери ся от отца Георги Силдар, а от матери… — тук името на майката се е изличило, — първородна рожба и положиха й имя Боян. Запази го, Господи, от всякоя злина.“ — Минков затвори тетрадката. — Ще рече, преди месец господин Силдаров е закръглил петдесетте. Нека му е честито!