Така започна паметната битка срещу елинизма в Сливен. Разбира се, Димитър Инзов не беше сам в нея, още в онзи незабравим неделен ден зад него се наредиха Бяно, поп Юрдан и още множество други, за които „отечественая любов е велик наш долг“, но начело винаги бе Злъчката — дори и тогава, когато поради гръцките и гръкоманските козни животът му, както се казва, висеше на косъм. Той се ползуваше от всякакви оръжия — от цветистите си псувни до заклинанията и от присмеха и карагьозчийското подражателство на учителските и човешките слабости на „Цукалата“ до страстните речи в духа на Паисиевото полемично слово, — но само за две години взе връх, прогони гърцизма от народното българско школо и направи Сливен тесен за Георги Цукалас… Чудото беше станало — мъничето и Давид бяха повалили в праха слона и Голиат… Точно този безпримерен борец сега се кривотеше отсреща — сякаш за да докаже, че бе изнесъл на плещите си голямата борба, зад да опази народност и „нашата земля Болгария“, а не за лична прослава или добруване…
— Я го виж хитреца! — изрече някой току до рамото на Бяно и го накара да се стресне. — Пуснал е гостите си да си хортуват сами, пък той ги гледа отстрани и им се подсмихва!…
Неусетно до него бе доближил Добри Желязков, като водеше със себе си Боян. Беше видимо развеселен, но не само от виното, а и от нещо друго. И още от следващите му думи Бяно научи това, „другото“:
— Можеш да ме поздравиш, приятелю. От утре първомайсторът Добри Фабрикаджията си има пръв помощник — чаушина Боян Бянов Силдаров… Що се намръщи? Или съгласието на Боян не ти е по сърце?
— А, защо — опита се да отговори по същия шеговит начин Бяно, — който ще слугува на агаларите, трябва сам да си го реши…
— Хайде пак с твоето слугуване! — разпери ръце Фабрикаджията, а Боян чинно подпита:
— Недей да скриваш, тате, на думи уж одобряваш, пък усещам някакво си недоволство…
Бяно се постара да разчекне уста в усмивка:
— То може да е, загдето за тази важна стъпка научавам втори, след устабашията ти, а не първи, както се полага на баща. Майка ти известена ли е вече?
— Първо дойдохме при тебе — избърза Добри Желязков.
— Кажете и на нея. Ще бъде несправедлива обида за Яна да научи, че синът й е станал вече хаврикаджия, след като той се появи с феса и чилинчето пред нея…
Двамата го послушаха и се отдалечиха по посока на огъня, където Яна шеташе около някаква допълнителна гозба. Бяно ги изпрати с поглед и нали се бе настроил да свързва миналото с бъдещето, припомни си дългия, сложен, през цялото време шеметно издигащ се нагоре път на приятеля от своята младост.
С Добри Желязков той се знаеше отпреди четвърт век, когато даскал Селимински ги бе събрал да изградят „Братството“. Още тогава Добри имаше една най-висша вяра — убеден беше, че битието на ръчния труд „е предало богу дух“ и сякаш за да докаже убеждението си, изработи със собствените си ръце някакви чаркове, с които отмени най-трудната работа на абаджиите — влаченето на вълната. Тогава напрегна сили и замисли да вдигне невиждано голяма работилница към „Тридесетте кавака“ и сигурно щеше да го постигне, ако не беше дошла войната, „Първото Московско“. Защо правеше всичко това Добри? Кое го подтикваше да измайсторява нови и нови неща, да прекрачва през осветената от вековете привичка, да се преборва с отживелиците? Слушаше ли го човек, единствената му подбуда беше онази същата вяра — след сто години, не, даже само след петдесет щяха да я наричат „вяра в индустриалното производство“, но тогава все още беше само „вяра в новото“. Бяно обаче не му вярваше докрай; познаваше го добре, та отдавна бе разкрил и съкровената тайна на душата му — Добри Желязков бе чрезмерно, болезнено честолюбив и с всичките сили на сърцето и ума си се стремеше към Успеха, към Властта, към Славата, все изписани с главни букви. Отраснал бе той като най-последно новоселско сираче (по-старите сливналии още го помнеха като шекерджийче по кьошетата на града и сред навалицата на Панаира), Добри се бе заклел да стане пръв сред съгражданите си, да тъне в пари и разкош, да постигне толкова, че пред него да се прегъват бейове и каймаками. И днес той се радваше на всичко това — славата сияеше като ореол над главата му, а където минеше, турци и българи му ставаха на крака…