— И пак ще река, че не те разбирам. За българина името на Мавроди Коджакара един ден ще бъде наравно с Бойчовото, с Пейовото, с името на Димитра Калъчлията. Кой ще е този син, който няма да се погордее, че е пряка издънка от този най-личен юнак?
— Зависи какъв човек е синът, накъде са стремленията му. За Иван ти сам каза…
— Повтарям го. Той е ученолюбив, както никой друг под този покрив. И знаеш ли що е споделил с даскал Добри, при когото ходи вечери да учи? Че най-святото му желание било да отиде в Русия, там да продължи науките си.
— Виждаш ли! За онзи, който утре може да бъде втори Добри Чинтулов — или, защо пък не, втори доктор Иван Селимински, — роднинството с един хайдутин от Балкана ще бъде като пранга на крака, за него ще го гонят и турчулята, и чорбаджиите, всички. Виж, друго ще е, ако минава за син на Бяно Силдаров от Сливен, общинаря и устабашията на абаджийския еснаф. Дори ако не ти помага, то поне името на бащата няма да бъде пречка по пътя му.
Бяно стана и се заразхожда припряно. Херодаята скоро отесня за крачките му. Когато обаче най-сетне седна пак срещу стария си приятел, вече беше овладял вълнението си.
— Да бъде, както ти искаш — рече просто. — И да знаеш, не ми тежи: ние с Яна отдавна привикнахме да гледаме на Иван като на наша рожба… както впрочем и на Найден също. Преди двайсет години ти дадох дума, че ще го имам като мой син; е, сега все едно че думата продължава да е в сила. И докато позволяват възможностите ми, ще го подпомагам и в поривите му към наука и знание.
— А, това не! — рязко го прекъсна Мавроди Коджакара. — Ще го имаш за син, това добре, но няма да ми попречиш аз да изпълня онзи дълг, който произлиза от еднаквата кръв в жилите ни.
— Ще ме поставиш в доста никакво положение — поклати глава Бяно. — За децата си ще изляза „за едни майка, за други мащеха“. Е, то, речено по справедливост, другите не са в ученолюбието като Иван, но…
— Неловко положение, прав си. Но аз виждам поне две пътеки да се излезе от него. Разправяш, все си полагал грижи за моята къща в Дели Балта. Е, ще ти я харижа и ти ще се разпореждаш с нея като със своя — ако искаш я продай, ако искаш някое от децата настани в нея. Освен това ще ти оставя една здраво натъпкана кесия — за което от децата потрябва, вземай от нея спокойно.
— Ако вярно те разбирам, ти пожелаваш също да се имаш за техен общ баща, само дето ще си скрит, няма да се показваш наяве?
Белите коси се люшнаха напред.
— Така го мислех, ала не смогвах да го изразя. А второто…
— Ти не каза ли и двете? Едното — къщата в Дели Балта, второто — кесията?
— Не, второто е с твоя помощ да направим така, че аз да подпомогна Иван извън къщата и кесията. Не бързай да възразяваш, Бяно. Това, благотворителността, не е чужда нам, на българите. Помниш ли, хаджи Иван Селимински се бе изучил с подкрепата на благодетел от не знам къде си, даскал Добри Чинтулов добил науките си с подкрепата на сливналия, преселник в Браила, Антон Камбуроглу от Брашов даде път към знанието на толкова българчета… Е, кажи, защо пък аз да не се явя нещо като благотворител за Иван?
Бяно дълго премисля думите му.
— Не знам как ще стане. Нито за прехвърлянето на къщата знам, нито за появата на този внезапен благотворител. Но щом такава е волята ти, няма да я престъпя. Нали е казано…
Щеше да изрече една от своите мъдри поговорки за старото приятелство и за предаността, но не успя — Мавроди, преобразил се в един миг, го спря с рязък жест. Заслушаха се. Да, изострените сетива на хайдутина не го бяха измамили — навън, някъде от тъмнината на вечерта, се носеше приглушено чукане. Без да се уговарят, Бяно затъмни пламъчето на лоената лампа, а Мавроди отиде до стената и измъкна два пищова от закачения си там силяхлък. След малко леки стъпки приближиха до стълбището към херодаята и един познат глас се обади приглушено:
— Аз съм, тате, Найден. Дошъл е братовчедът Георги. Да го пусна ли?
— На леля ти Трънка синът?
— Не, на чичо Стойко Раковалъ̀ от Котел.
Двамата приятели се спогледаха. После Мавроди Коджакара направи един жест, който трябваше да означава „не възразявам“.
— Добре, каза Бяно, — доведи го. — И вдигна пак пламъчето на лампата.
Не мина и минута и пред тях застана Георги Раковски. Поприсви очи, за да ги приспособи към светлината, огледа се, позна двамата мъже, но с нищо не изрази изненада, че в дома на мирния абаджия „чичо“ Бяно среща един хайдутин от търсената под дърво и камък дружина на войводата Бойчо Цеперански.