Като чу това име, Мавроди неволно потърси опора о стената.
Нека прескочим в събитията и да кажем, че Георги Раковски изпълни обещанието си и още на другия ден уреди прехвърлянето на къщата. Като владееше тънкостите на истинските закони, по които се управляваше Турската империя, той най-напред проводи нарочен човек да предупреди Али ефенди за посещението си. После се яви преди него и му показа тапиите си, които доказваха, че е адвокатин из Стамбул. Това направи изключително впечатление на кадията — за пръв път му се случваше да види жив адвокатин, само бе слушал за хора с такъв занаят.
Като размениха неизбежните приказки на встъплението и изпиха по едно кафе, Георги Раковски му представи предварително изготвени от него на турски и български книжа за узаконяването на Бяно Силдаров като собственик на еди-коя си къща в Дели Балта. Когато пое книжата в ръцете на Али ефенди се хлъзнаха три лъскави златни махмудии.
Не възникнаха никакви затруднения, кадията веднага подписа книжата.
Адвокатинът Георги Раковски наистина познаваше изтънко закона, по който се управляваше Турция.
9.
Ако притежаваше такава сила, Мавроди щеше да направи, щото тази пътека никога да не свърши. Той забавяше крачките си (оправдаваше се пред себе си, че несвикналото градско момче не може да се мери са ходенето на човек, който двадесет години е кръстосвал горите и долините — от Добруджа до Странджа), но „Керемидената къшла“ тъй или иначе наближаваше. А докато вървяха нагоре по Хайдушката пътека, разговорът все течеше ли, течеше. Не, не беше истински разговор. Всъщност Мавроди Коджакара предизвикваше момчето да говори, а той не слушаше, а просто попиваше всяка негова дума.
— Та казваш, Иване, учиш скритом при даскал Добри Чинтулов?
— Как да не е скритом, господин… господин…
Една буца заседна в гърлото на Мавроди, но той намери сили да каже:
— Остави, по-харно е да не научаваш името ми.
Това „по-харно“ не беше твърде ясно, но за щастие момъкът не зададе повече въпроси.
— Ако не е скритом, ще стана за резил в Сливен, господине. Всеки ще си каже: Иван Силдаров станал на двайсет и толкова години, мустаките си може да ги завие около ушите, пък решил да седне редом с невръстните азбукарчета. Понеже на моите години човек вече трябва да е изучил, щото е решил да учи, и да си е взел хляба в ръцете.
— Е, и ти не го ядеш даром, твоя хляб…
— Не го ям даром, вярно е. Но все пак не подобава, знаете…
— А всъщност защо този мерак у тебе за наука, Иване?
— За да бъда полезен — беше краткият отговор, но от него стъпките на хайдутина спряха от само себе си:
— За да бъдеш полезен? — повтори. — На себе си? На баща си полезен?
— На българското племе, господине. — Ако беше светло, Мавроди щеше да забележи, че на това място младежът, също спрял срещу него, се изчерви. — Аз мисля така, господине. Има бог на България, който я води и закриля… въпреки близо петвековните изпитни. Този бог възлага на синовете й да извършат през живота си онова, което може да не е най-полезно за тях самите, ала е нужно и полезно за племето.
Хайдутинът пристъпи отново нагоре по пътеката.
— Не разумявам кой знае колко добре думите ти.
— Ами да вземем баща ми. — Той е толкова способен, че ако беше подхванал например търговия, досега да се е наредил до най-богатите сливналии. Но той е усетил, че ще е по-полезен, ако стане абаджия и устабашия на абаджийския еснаф — мерило да бъде за добро тъкане и в еснафа да въведе ред и честност. И се е отказал от полезното за себе си, за да се посвети на полезното за всичките.
За възможностите на Бяно да преуспее като търговец Мавроди Коджакара имаше по-особено мнение, но предпочете да не му даде гласност. А междувременно момъкът продължи:
— Тъй е с мнозина. Богът на България е подучил господин Добри Желязков да създаде първата фабрика, може би пак той е подтикнал някой измежду вас да поеме този преславен път — всеки ден и всеки час да излага живота си, но да бъде закрила на слабите и подложените на неправда.
Също и на този въпрос Мавроди гледаше по-другояче — например той самият бе стъпил на хайдушкото поприще именно защото на бога се бе досвидяло да спести нему и на Неда, жена му, всяка възможна беда, — ала пак се въздържа от ненужния спор. И запита:
— И ти затова ли…?
— Затова, господине. В себе си усещам сили да бъда полезен на братята си чрез знанието, чрез науката. Е, може да не съм надарен като Добри Чинтулов или Сава Доброплодни например, но все пак… А бъдещето е на образованите народи, господине. И рано или късно силата на разума ще властвува над другата сила — пехливанската, главорезката, мракобесническата. За тази власт чрез разума искам да се посветя на поробените си братя.