— Какво казва за намерението ти даскал Добри?
— Дали говори истината, или го казва от човешка доброта, но той ме подкрепя, окуражава ме. Да съм изкарал още половин или една година учение при него, дума, и съм можел да се смятам готов за приемане в подготвителния клас на някое от големите училища в Русия.
Мавроди Коджакара отново спря — този път не защото го бяха стъписали мислите на момъка, а просто бяха стигнали уговореното място. Все пак, преди да подаде знака, той зададе още един въпрос:
— Възнамерението ти е почтено за тебе и свято за българщината, Иване. Ако дойдат нещата до тръгване към Русия, ще приемеш ли една малка помощ и от мене? — И побърза да добави: — Зная, че баща ти няма да те остави така, с празни ръце да поемеш на север. Но щом крайното ти стремление не е твоята лична изгода, а изгодата на българщината, ще позволиш ли и аз, един българин с незавидна участ, да спомогна с нещичко за по-добрата бъдна участ на другите?
— Разбира се, господине — каза безхитростно младежът. — Ще бъда благодарен за каквато и да е подкрепа.
Предишната буца, голяма колкото пестник, пак застана на гърлото на хайдутина.
— Аз ще намирам, колай да се осведомявам и за подготовката ти при даскал Добри, и за тръгването ти, ако наистина решиш да поемеш към Русия, та ще имам грижата да изпълня, онова, за което сега се сговорихме. А дотогава… дотогава… позволи ми да те прегърна, сине…
Мавроди не дочака съгласието или отказа на момчето, а го притисна до сърцето си. Беше кратичка прегръдка — уплаши се, че Иван ще усети хълцането му. Отпусна го, па с трескави движения откъсна една тревица, постави я между дебелите си палци и изсвири по особен начин. Звукът не беше още заглъхнал, когато до двамата, сякаш изникнала направо от земята, застана снажната фигура на един мъж; колкото и да беше тъмно, Иван разпозна в него войводата Бойчо Цеперански.
— Войводо, този момък го познаваш. Иван, сина на Бяно Абаджи, дето бяхме заедно на гощавка при долапа.
— Как да не го зная! — Бойчо разтърси ръката на младежа. — Що, да не е решил да поеме по нашите друмища?
— А, не! — избърза да каже Мавроди. — Какъвто е юнак, баща му го проводи да ме придружи дотука.
Иван чу само думите, изречени без присмех, но нито забеляза знаците, които едновременно с тях даде хайдутинът, нито ако беше ги забелязал щеше да ги разтълкува.
— Добре, добре — каза войводата. — Хайде, вие се сбогувайте, пък аз ще те чакам при къшлата. — И изчезна по същия безшумен и незабележим начин, по който се бе появил.
… Така Иван никога не разбра, че когато малко по-късно се раздели с приятеля на баща си, двама опитни хайдути от дружината на Бойчо войвода Цеперански тайно го съпроводиха от двете страни чак докато той навлезе в крайните къщи на Сливен — тази бе молбата, която Мавроди Коджакара бе изразил с пръсти към своя войвода.
Никога не научи и друго — че когато се разделиха, коравият белокос хайдутин, видял потоци от кръв и планини от човешко страдание, свърна настрана от пътеката, седна на голия сипей, захлупи лице в шепите си и горко се разрида…
10.
В душата си той беше стеснителен до безпаметство; уж бе обходил свят и бе срещал и разговарял с къде-къде издигнати люде, но тази вътрешна притесненост никога не можа да надмогне; единственото, което бе сполучил, бе да не я показва много явно, да я поприкрива, да си придава вид на самоуверен и на човек, който знае собствената си цена. Сега, докато се готвеше за срещата с учителите, Добри Чинтулов припряно и малко тромаво сновеше нагоре-надолу из стаята, кършеше ръце и събираше сили за предстоящия разговор. Знаеше, че никой от останалите не му беше равен по знания и опит, но все пак…
Когато стана часът, той още един път си припомни всичко, което в последните дни си бе казвал за тази среща, пооправи сюртука си, прекръсти се и като се насилваше да придаде на стъпките си спокойствие и сигурност, отиде оттатък. С един поглед обхвана стаята — ако изключим Димитър Кешиша, всички поканени бяха тук. Двете учителки, Зарафина Яндова и Елисава Желева, стояха прави до прозореца и събрали глави, си шушнеха нещо; стойката им бе съвсем еднаква — с изправени снаги, дръпнати назад рамене и ръце, мушнати под престилките, — та Чинтулов с основание си помисли, че навярно бяха придобили привичката за тази стойка от всекидневните седем-осем часа, в които по същия начин стояха прави пред своите ученички. Точно в противоположния ъгъл, седнали един до друг по турски, бяха двамата Димитровци — Инзов и хаджи Костов; приказваха си и те, но от ухилените им лица можеше да се съди, че разговорът им надали бе така благопристоен като на учителките, дори Добри Чинтулов си представи с какви изрази Злъчката подсоляваше своите слова и в общи линии предположенията му не бяха далеч от истината. Петият човек в стаята бе Яни Сотиров — висок охранен мъж с естествена розовина на бузите, умно широко чело и тъмни прави коси, сресани грижливо назад, по които — като бразди на току-що изорана нива — още личаха зъбите на гребена. Беше настрана от другите и Чинтулов не можа да прецени дали те го бяха изолирали от себе си, или той — „Vae victis“