… Свести се, когато за втори или трети път изливаха менци с вода отгоре му. Най-напред усети пареща болка по лявата страна на лицето, сетне зърна огнедишащия вулкан на къщата (покривът й точно в този момент се срина, та пламъците и искрите сякаш обагриха небето!) и тази картина в миг му припомни всичко, което се бе случило.
— Момичето? — попита.
— Живо е, живо е — изрече на скоропоговорка един припрян глас току до ухото му. Найден изви очи и позна Кутьо Ганчев. — Не се бой, ще оправим и тебе…
Ще оправели и него — какви ги говореше общинарят? Найден се насили, та се изправи на лакът. Странно — от усилието го заболя не ръката или рамото, а лицето.
— Искам да го видя! — каза той мъчително.
— Ти луд ли си?! — възкликна Кутьо Ганчев. И добави по своему: — Амчи то комай е на по-добър хал от тебе…
— Не си прав, Кутьо чорбаджи — отговори му един гръден, малко дрезгав глас. Найден позна в него Панайот Хитов. — Човекът живота си заложи за чуждото дете, редно е поне да види що е сторил…
Помогнаха му да се изправи. Найден изпита странно чувство на хлад по колената, сякаш го бяха събули. Погледна надолу. Потурите по бедрата му просто ги нямаше и в широките дупки се виждаха краката. Напъна разум, но не можа да си обясни това чудо.
— Раздрал ли съм се някъде? — запита смаяно.
— Раздрал ли! — отговори му Панайот. — Ти целият гореше като главня бе, човек!
Двамата с Кутьо Ганчев го поведоха, като почти го носеха за подмишниците. Найден с изненада забеляза страхопочитанието, с което околните му правеха път; досега подобно страхопочитание той бе виждал само у богомолците по Великден, когато свещениците обикаляха църквата със светите дарове в ръце. Така го заведоха до един камък край дувара, на който още с обгорен ямурлук на раменете седеше Златина Евтимова и тихо плачеше, а сълзите й чертаеха плетеница от светли пътечки по опушеното й лице. Друго момиче на нейната възраст (беше Стилиянка) стоеше приклекнала до спасената, гладеше успокоително косите й, пък в същото време плачеше повече и от нея.
— Ето го избавителя ти, Златинке. — Говореше Йоргаки чорбаджи, но гласът му бе така разчувствуван, че нито Найден, нито околните го познаха. — Стани да му се поклониш…
Девойката се свлече на колене пред Найден, потърси с ръце и устни десницата му. Когато отгатна намерението й, той се дръпна рязко като ужилен.
— Хайде, хайде — каза сопнато, — да не съм поп… Туй, моето, всеки мъж щеше да свърши… — И не закрачи, а почти побягна назад. И за малко да се повали от болка и безсилие.
— Остави, не се насилвай — посъветва го Панайот. — Ние с чорбаджи Кутьо ще те заведем до вас, ще те превържем…
Предишната несвяст отново завъртя света пред очите на Найден и той с облекчение се остави на дружелюбните ръце, които го водеха. Единственият, който не му се поклони, докато минаваше, даже не показа да го е забелязал, беше бащата на момичето, преди час изтръгнато от сигурната гибел. Не го забеляза, понеже в това време бе зает да шушне свъсено на каймакамина:
— Туй ще да е работа на Добри Желязков, ефенди.
— Ти луд ли си! — кресна му в отговор Мехмед Салих бей, разгневен, че даже и в такъв момент чорбаджията робуваше на вечния си гарез към фабрикаджията. — Човек като него да тръгне да пали…
— И да не е бил той, някой от неговите панти е — не се стресна от гласа му Евтим. — Нали ги учи на непокорство…
— С какви лайна ме мажеш, даскале? — криво се усмихна Найден.
— С таквиз — гъгниво го сгълча Злъчката, — дето ще ти оправят раните. Виж се само, замязала си на пърлено прасе…
— Хубаво бе, джанъм. Ама не мога ли все пак да зная, щом не комшийската, а моята кожа мажеш?
Без да прекъсва работата си, мършавият учител рече спокойно:
— Щом толкоз те интересува — е, не ме е страх, че ще ми вземеш занаята. Бял равнец, звъника, невен и лайка, киснати четиридесет дни в зехтин. Е, доволен ли е, ваша милост?
Когато се водеше този твърде далечен на изискаността разговор, навън вече бе развиделяло. Още като заведоха обгорения Найден в дома му, Кутьо Ганчев и Панайот Хитов заръчаха някое от момчетата да изтича да повика лекар. Първата мисъл беше за новия хекимин, Костаки, дето си бе открил лечебница в двора на Газибаровите в Клуцохор. Обаче само като чу името му, Найден така разтърси глава, сякаш бе решил да я откъсне от шията — предпочитал да умре, нежели да се остави в ръцете, с които Костаки знае само да озлочестява невинни момичета, каза. Тогава се сетиха, че даскал Димитър Инзов падаше малко врач. Извикаха го и той наистина се нае да изцери тежките рани и изгаряния („плюски колкото детски юмрук“) на момъка.