Случи се, че едновременно с него в дома се прибра и Бяно Абаджи. Станал нощес да извади губерите, които се валели в барата, и забелязал отблясъците на пожара, та решил да слезе до града и да види каква е работата. Сега, като размени няколко приказки с ранения Найден и го остави в ръцете на церителя-даскал, Бяно приседна в другата одая с онези, които го бяха довели. Разбира се, най-напред попита за подробности около случката. Кутьо Ганчев му разказа и завърши възторжено:
— Синът ти се показа юнак, Бяно Абаджи! Кълна се, за подвига му песни ще се пеят!…
— Юначество, как не! — изсумтя дрезгаво в отговор Панайот. — Да си излага живота за кого? За този Йоргаки, дето…
— Не говори така — прекъсна го Бяно. — Изложил си е живота за едно човешко същество, а това е достатъчно. — И добави мъдро: — „Хубост се на чело не носи, а човещина.“
— Човещина!… Човещина!… — не се предаваше Панайот. — Не се докачай, кръстник, ама не съм на твоя акъл. Туй, Найденовото, е все едно да видиш пепелянка, затисната от камък, и да я избавиш. И за какво? За да я пуснеш, че после ако не ухапе тебе, то ще бъде брат ти…
— Ако бях аз — тихо произнесе кръстникът му, — щях да си рискувам живота и за самия Йоргаки. Пък то е било съвсем невинно девойче…
В този момент при тях в одаята влезе Руска и им поднесе димящи филджани кафе. Бяно забеляза, че ръката й потреперваше, когато поднасяше чашката на Кутьо, а погледът й упорито отбягваше да срещне неговия. В същото време Панайот Хитов продължаваше да си мърмори:
— Е, Найден не спасил дъщерята на пепелянката, а на усойницата…
Като изсърбаха кафетата, Кутьо Ганчев някак си ни в клин, ни в ръкав — такова, разпореждане подобаваше само на стопанина — предложи:
— Панайоте, я иди да видиш що става оттатък. Даскал Инзов може да има потреба от мъжка помощ…
Наумил си беше нещо. И това бе толкова ясно, че дори Панайот Хитов, който не беше — поне все още — от особено досетливите, разбра, че върлинестият общинар гледа да го отстрани.
Щом той излезе от стаята, Кутьо Ганчев заговори направо:
— Не ми се сърди, Бяно Абаджи, че ще отворя дума за венчило в такъв час, когато през една стена церят тежките рани на сина ти. Отколе щях да сторя всичко по реда му, ама как да улуча, когато и ти, и госпожа Яна сте заедно тука или горе на долапа? — Той преглътна и адамовата му ябълка подскочи чак до ченето. — Сигурно вече си разбрал, искам дъщеря ти Руска да ми стане жена и да дели с мене добро и лошо до края на дните ни.
„Това е! — въздъхва в себе си Бяно. — Имаш дъщерята още за запетайка, не си й се порадвал като света, а в очите на другите тя вече станала мома за женене…“ А гласно произнесе:
— С нея разбрал ли си се, Кутьо чорбаджи? — Каза го и веднага усети нелепото: може би разговаряше с бъдещия си зет — ще рече, все едно нов син, пък го зовеше „чорбаджи“, сякаш обсъждаха общинарските въпроси. Като си спомни за общината, Бяно мислено видя всичките случаи, когато с Кутьо бяха заставали ако не един срещу друг, поне не и рамо до рамо. Защото имаше нещо в този жених, поради което двамата почти винаги се разминаваха. Кутьо Ганчев беше от онези мъже, които се бяха създали сами и от нищо, и това беше похвално и за пример; обаче за разлика от другите такива мъже нему липсваше твърдост на духа и борбеност, а някак прекалено хлъзгаво се измъкваше от всички положения, които изискваха безстрашие и непреклонност.
Докато премисляше всичко това, Баяно усети, че е пропуснал отговора на жениха. И рече виновно:
— Искам ти прошка, не чух, Кутьо.
— Амчи рекох, че сме се разбрали, Бяно Абаджи. И молбата, която ти отправям, е колкото от мене, толкоз и от Руска.
Тъй, разбрали са се! Е, не е много за чудене, щом бащата се е хванал долапчия и по цели седмици не слиза от Барите… При тази мисъл Бяно се засмя в себе си. Защото си каза: и да не живееше на Барите, те пак щяха да се разберат, зер младостта знае всички пътища. Остави тези мисли за себе си и повиши глас:
— Ще поговоря с Руска и ще ти съобщя ответа си, Кутьо. — Онзи направи някаква крива физиономия, та Бяно се почувствува длъжен да му обясни: — Обещавам да я, попитам, а не да й влияя. И друго обещавам — да не отида против волята й. Отворило ли се е за тебе сърцето й, още до Петровден ще сторим годявката.