Малко по-късно, когато Кутьо Ганчев си тръгна, Бяно мина да навести сина си (той беше така превързан, че се виждаха само очите и устата му) и изслуша пълните с надежда предсказания на Злъчката, а после поговори с Яна. Разказа й за разговора си с Кутьо и тя го слушаше внимателно, пък нещо в жената му подсказа, че Яна не чуваше нищо ново — очевидно Руска бе споделила това-онова с майка си… Подхвърли й:
— Или комай ще е губене на време да питам Руска за волята й, а?
Яна спря кротките си очи върху него, прекара ръка по белия кичур, който започваше около средата на челото и се губеше някъде под шамията, и тихичко отговори с въпрос:
— Ти не харесваш особено Кутьо Ганчев. Защо?
— Има нещо в нрава му, което не ми е твърде по сърце. Е, лично на мен той и по хубост не ми допада, но туй е на второ място.
— Много е разсъдителен като за вас, Силдаровците, нали? — продължи кротичко Яна. — Вас по̀ ви ловят очите хора като Трънка или като Манол, царство му небесно. Ама помисли, Бяно, ти също не си лика-прилика със сестра си, не беше и с братята си. При тебе също думите на сърцето първо минават през ума, та тогава застават на езика…
— Може и да си права — съгласи се той. — Само че при мен те се отбиват до ума, за да се допитам за правдата им, а не да ги наглася според изгодата си. — Бяно замислено се почеса зад ухото. — Страх ме е да не стане тъй, Янке, че внуците ни да не приличат нито на Руско чорбаджи, нито на Георги Силдаря, а, да речем, на Евтим Димитров или Йоргаки…
— За това аз не се страхувам — произнесе този път съвсем решително жената. — Защото познавам нашата Руска, Бяно.
С това приключиха разговорите около бъдещето на Руска. Бащата забрави намерението си и дори не я подпита за желанието й. И след малко повече от два месеца ги сгодиха — нея и Кутьо Ганчев; позакъсняха, защото изчакаха да заздравеят раните на Найден и той да хвърли превръзките. И когато Кутьо и осмината му другари донесоха според обичая чинийката с шекер, пръстените и трите махмудии във възела на шарена кърпа, онзи, който водеше веселбата, беше именно Найден (все според обичая на годежа не присъствуваше нито Руска, нито майка й, нито изобщо някаква жена). От обгарянето му остана само един особен — дълъг и лъскав — белег, който започваше от лявото слепоочие и се спущаше надолу до ръба на челюстта; не само че не го загрозяваше, а му придаваше и някаква особена привлекателност.
3.
В просторния бащин двор в махалата Гюр чешме му отделиха място и още в ранната пролет на 1851 година даскал Добри Чинтулов започна да си гради дом. Работата обаче вървеше с костенурча скорост: парите ли не достигаха, майсторите ли го мамеха, но ето — лятото си отиваше, а строежът едва-едва се подаваше един човешки бой над земята и сякаш за подигравка долепени до стената бяха няколко стъпала, които не водеха за никъде. Така недовършена щеше да си остане къщата и през цялата зима, но колкото и да не е за вярване, в нея беше вече съвсем готово кътчето, което докрай щеше да остане любимото местенце на учителя — „килията му“, както се изразяваше той за него.
Избата на бъдещия дом беше до три аршина надълбоко в земята. Извървеше ли човек десетте крачки по дължината й, стигаше до едно второ помещение, на точно един аршин над пода на избата и преградено от нея с дъсчена стеничка с прозорче за наблюдение. Самото помещение беше около четири и половина аршина по дължина, три и половина на ширина и съвсем малко над три високо — толкова, че по-снажен човек можеше да стигне с пръсти тавана, без да си даде много-много зор. Тук именно беше „килията“ на даскал Добри.
Малка беше тя, ала отговаряше на „килия“ само по име. Всъщност даскалът я бе обзавел така, че просто да ти е драго да приседнеш между четирите й стени — всеки пръст място от нея носеше белега на нещо, сгрято от човешки дъх. Тук имаше такъв уют (тази дума току-що бе дошла в Сливен, пренесена из Одеса от Добри Чинтулов), дето да ти разтопи душата. Трите й каменни стени бяха покрити с рогозки, на северната страна имаше иззидано хубаво огнище, на желязното „конче“ на което даже сега, в късното лято, няколко тлеещи цепеници спомагаха да се подсушава влагата от стените, на една къса верига над тях висеше опушено котле с вода, а горе, на рафта над огнището, Добри бе наредил медни съдини и гледжосани пръстени паници. „Килията“ бе застлана от край до край с дебел козяк, няколко възглавници за сядане бяха разхвърляни по него в привиден безпорядък, по едната дължина на стената стопанинът бе подредил тясно миндерче за полягане, а над него — рафт за книги и за голямото богатство на учителя — цигулката му.