Развълнуван, трогнат, умилен, Добри неусетно за себе си се присъедини към песента, като по-тихичко поддържаше втория й глас. И така с поп Станчо изкараха заедно последните куплети:
Когато свършиха, поп Станчо се прекръсти широко, като че с този заклинателен жест призоваваше господ от небето да простре ръка за благослов над току-що изпятото пожелание. А Добри се извърна настрана и тайничко избърса една сълза, която се бе хлъзнала по бузата му.
— Заблазявам те, братко — продължи по същия възторжен начин свещеникът. — Готов съм да преживея всичките мъки на геената, само да видя себе си като човек, който със слово и песен изправя гърба на роба, връща му човешкия образ и вдъхва божествен огън в гърдите му.
Добри Чинтулов знаеше — научил го беше вече, — че поп Станчо е склонен към пресиленостите и че лесно му се удаваше да възторгва първо себе си, а сетне и околните. И въпреки това похвалите, с които свещенослужителят го заливаше, не го оставиха безразличен, разчувствуваха го. Че нали през всичките десет дълги години в семинарията той бе мечтал все това — да възпламенява духовете на поробените си братя и да налива в сърцата им стремеж за строшаване на грозната верига, която вече пето столетие го задушава?
— Редя сега нова песен — каза той стеснително. — Гласа май го сполучих, но думите някак си…
— Кажи! Кажи по-скоро! — нетърпеливо го подкани свещеникът.
Добри извади цигулката си от кутията, опита струните, пък като затегли лъка по тях, запя ведно с инструмента в ръцете си:
— Дотук съм нагласил словата — виновно рече той, докато прибираше цигулката. — Секна изведнъж, пък толкова неща ми се иска да кажа още. За гърма на пушките, за сребърните саби в ръцете на юнаците, за лъвските им гласове, от които агаларите духват надолу към Анадола…
— Не бързай — сложи успокоителни ръце на раменете му поп Станчо, — то е вдъхновение свише, не е като да отидеш в бакалницата и да кажеш: „Изтегли ми половин ока маслини.“ Тъй както си я почнал, още и сега песента е готова да подпали като барут юначното ни племе. — Заплаши го шеговито с пръст: — Слушай, ей! Ще подкокоросаш момците ни, та ще забравят, дето сега идват Димитровден и Свети Никола, та воистина ще развеят байраците, когато не му е време. От тази песен толкова, че и повече може да последва!… — Той помълча малко, после каза някак си между другото: — А, да не забравя, много те моля да ми услужиш с още хиляда гроша. На̀, отнапред съм ти написал разписката.
Молбата му стресна учителя. В душата му се сблъскаха две противоположни чувства — досегашното сладостно вълнение и усещането за подхлъзване в добре подготвен и замаскиран капан.
— Ама какво правиш ти бе, отче! — възпротиви се неубедително. — Виждаш, аз също строя, пък нямам до ръката си касата на Русчо Миркович или Саръиванов… Нито пък мога да я карам светкавично като Йоргаки чорбаджи. — Говореше, разбира се, за кмета, който събра майстори от цяло Загоре и само за четири месеца вдигна къща, по-голяма и по-хубава и от предишната, изгорялата. — Знаеш ли, че борчът ти вече е стигнал три хиляди гроша?