— Къде така на път? — попита хайдутинът, когато седнаха един до друг на земята. — Да не се е сбъднал меракът ти закъм Русия?
— Ех, ама се правите и вие на божа кравица! — още по-широко се усмихна младежът. — Че нали тате ми даде петдесетте алтъна, с които сте ме дарили за учението?! На̀, в срещата ни само едно добро има, дето можах да ви видя и да ви поблагодаря… — Изразът отново увисна без обръщение.
— Не намерихме жълтиците у ония петима, на които видяхме сметката — каза Мавроди. — Ще да ги е задигнал главатарят им…
— Ами, задигнал! — прихна Иван. — Алтъните са си у мене, заедно с другите двайсет, които ми даде тате.
Той разкопча петелките на потурите си, запретна крачолите и показа — точно над двете му колена бяха привързани плоски кесии от здраво платно. Другите хайдути, усетили нещо необикновено, един по един също приближиха и се закискаха при вида на тази гледка.
— Те ми взеха кемера, пък в него държах само осем гроша — толкоз определи поп Юрдан като плата за разбойниците — обясни младежът високо. — Същинската пара̀ носех тук — и потупа двете кесии.
Всички се изсмяха от сърце, а един се сети да попита:
— Кой измисли тази гяволия?
— Поп Юрдан, кой друг. — Смехът стана вече оглушителен. — А кесиите направи баба попадия по негова кройка.
— Пустият му дядо поп — задъхано рече някой. — Такъв дявол в расо може да надхитри и самия Сатанаил, че да го натопи в катрана на пъклото вместо себе си!…
Бойчо войвода има̀ съобразителността да се отдръпне, като отведе и момчетата си, та да остави сами бащата и сина.
— Разкажи що чините към къщи — предложи Мавроди.
Иван му разказа. Преди неделя Руска се омъжила и отишла да живее при свекърва. На сватбата Бяно се сдърпал нещо със зетя си, но, слава богу, не се стигнало до кавга и разрив. Майка му Яна била добре, само дето се кахъряла, че Бяно и Кутьо съвсем очевидно не мелят заедно. Братята също били добре, Найден окончателно се оправил от раните си, пък Боян много се утвърдил като дясна ръка на господин Добри Желязков Фабрикаджията (Мавроди много се смя в себе си, когато на това място момчето добави едно „ако го знаете“), българи и турци започнали да го уважават като съвестен работник, вещ ръководител и отзивчив към хорските грижи човек. А самият Иван, както отколе си бил наумил, така и сторил — ето го на път към Русия, към големите знания. И ако богът на България се покажел доброжелателен към него, може би да изпълнел предначертанията си.
Както го слушаше, Мавроди в същото време следеше какво ставаше наоколо. Другите злополучни пътници бяха готови да продължат към Ичера (убития щяха да влачат на отсечени клони до село, пък оттам ще проводят хабер на неговите да си го приберат), също и хайдутите от дружината проявяваха нетърпение — те изобщо не се задържаха дълго около пътищата, пък след станалата битка можеха да очакват тежки потери и други изблици на турски гняв. И разбра: беше дошло време да се сбогува с момчето. А в същото време нещо в него му подсказваше, че никога повече нямаше да го види…
— Вземи това! — Той натика в ръцете на сина си, една добре натъпкана кесия. — Вземи, вземи! — настоя, като пресече възраженията му. — Не са от български сух къшей откъснати, а от турски пашалък. Туй е божия справедливост, знаеш: заради тях сме изостанали цели векове подир другите народи, нека сега поне отчасти с техни пари да ги накараме да гълтат праха подир нас, робите си…
Изправиха се и някак стеснително застанаха един срещу друг — не знаеха какво да сторят и какво да изрекат за сбогом. Мавроди Коджакара имаше намерение да се покаже външно твърд и спокоен, както се раздели със сина си преди два месеца към Керемидената къшла. Но сега не се удържа. Тъй както се помайваше, той изведнъж го грабна, притисна го юнашки до гърдите си, подържа го, пак го пусна рязко и побягна.
Зад него се чу гълчава.
Не се обърна.
5.
Беше нещо като болест. Месеци и месеци изминаха от пожара у Тенинкини, а Златина живееше само със спомена от тази нощ. Не със спомена за пожара и за по чудо избягнатата смъртна опасност, той бе избледнял и даже в съзнанието й се бе обвил с някаква романтична окраска; пред вътрешния поглед на девойката всеки ден и много пъти на ден се връщаше друга картина от премеждието в Гергьовската нощ, — едно мъжествено лице, изрязано сякаш от камък и обагрено в бакъреночервено от отблясъците на огъня, което е толкова близо до нейното, че тя усеща върху устните си учестения дъх на неговите устни, една силна и решителна ръка, която се хлъзга със омайваща нежност по шията, раменете и горната част на гърдите й, една корава мъжка гръд, която до болка плътно притиска нея, крехката и безпомощната, до себе си… И още един сладостен спомен спохождаше катаден момичето — ръцете й не вкопчили се, а обгърнали в ласкава прегръдка железния врат на нейния спасител…